Никога не знаеш какво те очаква на утрешния ден. Тази максима е кредо на не един или двама треньори, изчезвали задълго от футболния хоризонт, за да се завърнат с гръм и трясък. Казват, че най-големите не са тези, които изкачват върха, а тези, които го правят втори и трети път - онези наставници от рядката порода на несломимите предводители. Никога не се знае какво ни очаква още с тях!

Футболните треньори са най-важните личности в един отбор. Невинаги обаче, когато предводителите са от класа, това е гаранция за сигурни успехи. Но славните наставници носят особен привкус на футбола, защото са сред главните му герои. Затова и върховете, и спадовете им се помнят дълго.

1. Клаудио Раниери

Клаудио Раниери е доказателството, че във футбола стават чудеса. Този сезон 64-годишният италианец натрива носовете на всичките си критици с това, което прави в “Лестър”. Работил с най-големите футболисти в света и не е ставал дори веднъж шампион. Сега с пълни анонимници, за които би било чест дори да се снимат със знаменитостите, които е тренирал, върви към титла на Премиършип. И целият свят му стиска палци, защото няма нищо по-хубаво за футбола от това Пепеляшка да се превърне в принцеса. Раниери винаги е бил при големите пари - надуши ги в “Челси” в началото на века, после в “Интер” през 2011-а и накрая и в “Монако” при Риболовлев. Обаче все не му връзваше, докато пристигна на “Кинг Пауър Стейдиъм”.

2. Луис ван Гаал

Луис ван Гаал невинаги е бил със сегашното си огромно самочувствие. Егото му бе силно засегнато през периода 2005-2009 г., когато след “Барселона” падна до АЗ “Алкмаар”. И то за цели 4 години. В началото на 90-те години Ван Гаал наследи Кройф в “Аякс” и спечели последната европейска купа на клуба през 1995 г. В Барселона решиха, че няма по-подходящ от него за приемник на Кройф, но сериозно се объркаха. Високомерният Ван Гаал си постави цел да премахне духа на Йохан от съблекалнята. “Дрийм тимът” бе заличен и злополучията приключиха с идването на друг холандец - Рийкард. Ван Гаал продължи да ходи с високо вдигната глава и последователно премина през “Байерн”, националния отбор на Холандия, а сега е в “Манчестър Юнайтед”.

3. Юп Хайнкес

Юп Хайнкес е абсолютното олицетворение на непримиримостта. Каквито и премеждия да е преминал, винаги е запазвал своята увереност. Едва на 34 г. става треньор на родния си “Борусия” (М). Осемте сезона не са особено добри за игралия на 5 европейски финала в предишната декада клуб. В “Байерн” обаче не се съобразяват с фактите и го канят за треньор през 1987-а. Не носи европейски трофей и си тръгва през 1991-а. Това може би е краят, но Хайнкес се пробва в Испания и през “Атлетик”и “Тенерифе” стига до “Реал” (Мадрид). Печели титла №7 в Шампионската лига за “кралете” след 32-годишно очакване. За благодарност е освободен и в следващите 10 години не постига нищо съществено. До 2013-а, когато вдигна с “Байерн” петата европейска титла на клуба.

4. Кике Санчес Флорес

Кике Санчес Флорес е прекалено млад, за да му се съставя окончателна диагноза. Кариерата му обаче следва най-стремителните възходи и най-главоломните падения. През 2001-а поема юношите на “Реал” (Мадрид). Работата му е оценена високо и на 39 години вече води първодивизионния “Хетафе”. Предвожда последователно “Валенсия”, “Бенфика” и “Атлетико” (Мадрид), като с “дюшекчиите” печели Лига Европа през 2010 година. Тогава едва ли е подозирал, какво го очаква в следващите няколко години. За цели 5 г. изчезва от погледите - период, в който води последователно двата гранда на Обединените арабски емирства - “Ал Ахли” и “Ал Аин”. Триумфалното му завръщане настъпи през този сезон - пое “Уотфорд”.

5. Луиш Филипе Сколари

Луиш Филипе Сколари създава впечатление, че се чувства по един и същ начин и при най-големия триумф, както и при най-големия резил. С него Бразилия спечели последната си пета световна титла през 2002-ра, а през 2014-а преживя най-шокиращото фиаско с отпадане на полуфинал след 1:7 от Германия. Сколари обаче сякаш е всеяден, безразлично му е да ли е в лондонския “Челси”, националния отбор на Португалия или узбекистанския “Буньодкор”. Няма проблеми, стига заплатата му да е в десетки милиони. Така стигна до Великата китайска стена и назначение в “Гуанджоу Евъргранде”. Шампионска лига на Европа остана за него блян, но за сметка на това спечели азиатската такава. На 67 години е подписвал нови треньорски договори рекордните 28 пъти.

6. Марсело Биелса

60-годишният Марсело Биелса за цялата си кариера като треньор има само 280 мача, други на неговите години имат по 1000. Но Биелса остави уникална следа във футбола като новатор, който създава бъдещето на играта. Член е на една от най-авторитетните фамилии в Аржентина, родителите и братята му са учени и политици. Биелса се отдава на футбола с явен стремеж да интелектуализира простичкия спорт. Създава стратегии за развитие с далечна перспектива. Шампионът на Южна Америка Чили дължи главоломния си растеж именно на “плана Биелса”, започнат през 2006 година. Биелса не го довършва, но продължава яркото си присъствие в баския “Атлетик” (Билбао), допреди няколко месеца се опитваше безуспешно да направи нещо и за “Марсилия”.

7. Карлуш Кейрош

Карлуш Кейрош е имал и добри и лоши моменти в своята кариера като треньор. В един момент дори се задоволява с позицията на асистент на сър Алекс Фъргюсън в “Манчестър Юнайтед” през 2002-2003 година. Веднага след това обаче наследява Дел Боске в Мадрид, за да провали всичко постигнато от великия “Галактикос”. Без да се притеснява от падението, се връща обратно под крилото на Фъргюсън за още 4 години. И след това поема националния отбор на Португалия с ясната идея да постигне нещо повече от полуфинала през 2006 година в Германия. През 2010 година обаче “мореплавателите” се провалят тотално в Южна Африка. Кейруш отново не обърна внимание на срама, отиде в Иран и ги класира за световното в Бразилия през 2014 година.

8. Висенте Дел Боске

Висенте дел Боске признава, че никога не се е виждал като голям, още повече велик треньор. До 49-годишната си възраст се задоволява с работа около футбола като функционер и треньор на млади надежди. Внезапно родният му “Реал” (Мадрид), за който играе 16 години, се сеща за него през 1999-а и го назначава за треньор. И скромният Дел Боске печели за “лос бланкос” осмата и деветата шампионска купа на Европа. Отборът е наречен “Галактикос”, а приносът на Дел Боске е силно подценяван заради качествата на подопечните му. Оттегля се през 2003-та, за да приеме предложението на “Бешикташ”, където се проваля с трясък. И след 4 години домашно спокойствие пое националния отбор на Испания, за да го направи за пръв път световен шампион през 2010-а.

9. Жерар Улие

Жерар Улие е особено близък на българите, защото без неговата моментна глупост никога нямаше да има велико американско лято и четвърто място в света. Треньорската му кариера преминава на уникален зигзаг. Започва на 26 през 1973-та, 12 по-късно става шампион на Франция с ПСЖ. Осем години след това, когато е на 46, записва най-големия резил в историята на “петлите” със загубата от България на “Парк де пренс”. На сънародниците му им се иска вече да е мъртъв, но той възкръсва в “Ливърпул” и вдига купата на УЕФА през 2001-ва. Водена от неговия асистент Еме Жаке, Франция става междувременно световен и европейски шампион. Улие закъсва със сърцето, но независимо от проблемите си води “Лион” в силните му години и приключва в “Астон Вила”.

10. Рой Ходжсън

Рой Ходжсън не завършва тази класация, просто той е апотеозът на вечния стремеж към съвършенство в професията на треньор. Кариерата му на футболен мениджър стартира в далечната 1976 година благодарение на протекцията на приятеля му Боб Хоутън в Швеция. Същият феноменален Хоутън класира “Малмьо” на финал за КЕШ през 1980 г., когато е само на 32. Ходжсън не стига никога до подобен връх, но за сметка на това два пъти праща свой тим на финал за купата на УЕФА. С разлика от цели 13 г. стига до последния мач в европейския турнир с “Интер” през 1997-а и “Фулъм” през по-близката 2010 година. В паузите тренира националните отбори на Финландия и ОАЕ, пътешества в Норвегия и Швейцария, а сега предвожда националния отбор на Англия.