Тероризмът закри мултикултурализма и политкоректността в Европа

Ако в Европа решат да не дават социални помощи на „чужденците“, и там ще е като в българския Северозапад

Тези дни всички - Тръмп в Америка, Меркел в Германия, Жириновски в Русия, Даниел Митов в България - провъзгласяват края на ерата на мултикултурализма и политкоректността в Европа. Надявам се, че това е брътвеж на невежи или опит да се каже нещо друго по заобиколен начин. Например, че Меркел иска да каже, че е сглупила, като покани всички сирийски бежанци в Германия. Но ако наистина имат предвид това, което казват, е много опасно.

Европа от ерата преди мултикултурализма и политкоректността бе земята на геноцида, класовата война и колониализма. Светая светих на европейското - научният рационализъм и просветеният хуманизъм - бе векове наред дом на монокултурализма и политнекоректността. Става дума за светилата на разума (и расизма) като Волтер, Хюм, Линей, Кант, Бюфон, Кювие, Хегел, Дарвин... а не само за тези с клеймото „империалисти“, като Шопенхауер, Ницше и Киплинг.

„Толерантността създаде гетата в Европа“, казва Митов. Всъщност
гетата са рожба на европейския колониализъм. Париж е пълен с имигранти от бившите френски колонии, Лондон - от английските, Москва - с азербайджанци и таджики. И на европейския неоколониализъм - децата на турските гастарбайтери в Германия. Гетата са плод на първородния грях на Европа - да разруши местните общества на неевропейските народи и ги направи зависими от себе си. Същия произход имат и черните гета в големите американски градове на Север.

Проблемите на гетата в Западна Европа и Северна Америка са еднакви. Изолация, бедност - не в българския смисъл на отчаяна материална нищета, а социална бедност, липса на самоуважение и смисъл на живота - а също престъпност, затвор, понякога бунтове. Развитите страни наистина дават на обитателите на гетата социални помощи, но то е за да не живеят в бидонвили от ламарина и картон и да не отвличат бели хора да им режат ушите като в Рио де Жанейро. Ако в Европа решат да не дават социални помощи на „чужденците“, и там ще е като в българския Северозапад, оставен на милостта на ромските ловци и събирачи от ерата след ликвидацията на ТКЗС.

„Ерата на мултикултурализма приключи.“ Но ето например аз съм българоамериканец, учител в българско училище в Ню Йорк, регистрирано от американските власти и ползващо срещу достъпен за възможностите си наем цял етаж в американско държавно училище с пет добре обзаведени класни стаи, голям театрален салон. При това училището получава финансиране и от българската държава. Значи ли краят на мултикултурализма, че САЩ трябва да премахнат всичко това и да ни закрият, за да се интегрираме?

Не, не значи. Ние се интегрираме, като запазваме и идентичността си на българи. Аз съм Bulgarian-American, бъдещата ми снаха е Chinese-American, бъдещият ми зет е Jewish-American. В Ню Йорк работят заедно българи и турци, арменци и турци, българи и сърби, сърби и хървати, сърби и албанци, евреи и араби. Провинциалните обиди, определяли взаимната омраза на дедите им, губят смисъл.

Това не е лицемерен мултикултурализъм, а единственият начин да се живее нормално в съвременния свят, както пееха Пол Маккартни и Стиви Уондър в Ebony and Ivory. Сега е време на прогресираща интернационализация. Миграцията впрочем винаги е била неразделен спътник на човешките общества. Два и половина милиона българи живеят постоянно в чужбина, дето работят повече сънародници, отколкото в България. И в отечеството все по-често прибягваме до английски или руски, за да се разберем в квартала.

Няма значение, че Америка си е страна на имигранти и „империя“, че големите западноевропейски страни са бивши колониални империи, че Русия е „империя“ и страна на милиони имигранти, а България не е такава. Глобализацията ни изравнява. Проблемът на отделните страни не е етническата им пъстрота, а липсата на отговорна национална политика в интерес на мнозинството, капитулацията на местните държави пред глобалните корпорации и големите западни страни.

Гетата, както впрочем и бежанският проблем от последната година, нямат много общо с тероризма. Гетата са стар социален проблем. Неинтегрирането на мюсюлманите, за което има ред причини - от западноевропейския расизъм до гнева им от постоянните конфликти по родните им места, подклаждани от Запада - не ги прави автоматично терористи. Но ги прави по-възприемчиви за вноса на сунитски радикализъм от Саудитска Арабия и е време той да бъде прекратен.

Терористите в Европа не са бежанци, а местни хора. Тероризмът е въоръжено крило на политическо движение, което днес по правило е свързано с държава спонсор. От публикуваната в петък информация за посещението на йорданския крал Абдула II в американския Конгрес в началото на годината става ясно, че спонсор на днешните терористични атаки в Европа е Турция.

Тя е спонсор и на бежанската криза. Това е нейна стратегия за дестабилизация и рекетиране на Европа. Но де е вината на европейската толерантност?

Европа, разбира се, е виновна за тероризма; но не с толерантността си, а с агресията си срещу Либия и Сирия и с гузността си от това, с липсата си на единна политика за контрол на миграцията, с безгръбначната си позиция спрямо турския рекет, с ненужната конфронтация с Русия - съюзник в борбата с тероризма, с липсата на политическа воля да приложи законите си и да използва немалките си полицейски ресурси срещу терористите. Властта на закона и добрата полицейска работа не противоречат на толерантността. Тя иска само да не се преследват порядъчни хора заради расата им и да не се отнасят с престъпниците различно според расата им.

Политкоректността е мярата на цивилизованото самоуважение на човешкия род, начинът да не обиждаме съседите си; тя трябва да е конкретна и тактична. Автоматичното й осъждане в България, и то от левите, е голяма грешка. Впрочем точното значение на американския термин „политкоректност“ е предмет на постоянни спорове. Американските консерватори като Тръмп, както и българските леви, еднакво проклинат политкоректността като нещо противоречащо на „истинските ценности“. Според изследване на използването на термина „политкоректност“ от вестник „Ню Йорк Таймс“ първата му употреба е през 1934 г. по отношение на цензурата в нацистка Германия. През Студената война терминът добива антикомунистическо съдържание - „политкоректност“ значи „комунистическа цензура“ - но се среща рядко. От 60-те години той навлиза в расовата политика, появяват се „афроамериканците“. С разпадането на СССР значението му става предимно културно, свързано с феминизма и ЛГБТ, а популярността му расте взривообразно до 1995 г. След това спада, като постепенно пак става синоним на „това, което говорят левите“.

Така е и при сегашната експлозия на употребата на „политкоректността“. Тя отново е символ на „глупостта, неадекватността на лявото“. „Левите са виновни за всичко!“ Но така смяташе и Хитлер. Тази всеобща увереност постила червен килим на фашизма. Когато той победи, ще хване за гърлото левите. Ругаейки политкоректността, левите сами си копаят гроба.