Мъж изгоря при пожар в къщата си В Несебър пламна заведение, затворено от три месеца

Община Варна открива център за хора с тежки увреждания

Водолази ще се гмуркат с ретро-скафандър

Заради опасни скали е спряна теснолинейката до Разлог

Един загинал и 49 пострадали, след като влак дерайлира в Испания заради свлачище

Министър Желязков: Инцидентът с дерайлиралия влак е класически случай на форсмажор

Контрабандист на прекурсори остава окончателно в ареста Холандецът бил съден многократно в Белгия, лежал в затвора за търговия с дрога

Кметът на Шумен: Удовлетворен съм от свършената работа, продължаваме Градоначалникът писа 4 на заместниците, нареди Шумен в Топ-5 на градовете

Център за подкрепа на хора с увреждания ще бъде изграден във Велико Търново

Зелена светлина за производство на канабис в Гърция, 22 милиона евро са първите две инвестиции До края на годината се очаква да бъдат дадени още 14 лиценза

Интерпол отказа да приеме Косово

Кражба на домашна наденица разкриха в Разградско

Автомобил блъсна и уби жена на „Околовръстното шосе“ в София Пешеходката е пресичала неправилно

Петима от ранените при Кресненското дефиле са изписани от болницата

Пожар унищожил къща на 71-годишна, разследват палеж Второ семейство остава без дом в Разградско заради огнена стихия

Втората категория трагедии

Кое определя цената на една човешка трагедия? И защо ухапан от акула сърфист е по-важен от 70 християни, убити навръх Великден?

„Ние ще учудим европейските правителства, напомняйки им едно нещо, а именно, че престъпленията са си престъпления.“ Виктор Юго в „Баташкото клане“

Вторият по големина град в Пакистан – Лахор е огромен, при това не само според нашите разбирания. Официално в него живеят около 9 милиона души, но най-вероятно са много повече. Градът е пъстър. Има всичко – от богати квартали с прекрасни паркове до депресиращи от бедност, мизерия и гнусна мръсотия гета. Артефакти от няколко религии и култури превръщат този гигантски човешки мравуняк в космополитен център.

Християните в Лахор имат сериозно присъствие и като истински вярващи празнуват Великден. Миналата неделя, точно когато всички се поздравяват по улиците за Възкресение Христово (по католическия календар) и парковете са изпълнени с тържествуващи хора, Великден стана кървав. Някакво човекоподобно без мозък, а сетне и без глава, се взриви сред тълпата. Загинаха повече от 70 души, а ранените са повече от сто. Предимно жени и деца. Честно казано това събитие ме потресе, още повече, че става въпрос за деца, жени – всички жертви бяха невинни хора. Нуждаех се от повече информация. Чаках от засада вечерните новини при лидерите – националните телевизии. Да, имаше съобщение, но нямаше драма. „Стана нещо гадно, ама я по-добре чакайте филма или шоуто след спортната емисия.“

Написах във фейсбук „Аз съм Лахор“, така както се пише Je suis Charlie, „Аз съм брюкселец“, „Аз съм киселец“. Нищо. Да бях кихнал, повече хора щяха да ме забележат.

Лохар? Какво по дяволите е това? Град или ястие от „Мастър шеф“?

Събитието бе отбелязано точно в този стил на кулинарно риалити – след основното ястие се съобщават и някакви подправки. Новина, наредена някъде между цената на зеленчука и паднала жигула в канавката край село Деривола – в района на Краводер и Главаци.

Разбираемо от гледна точка на потребностите на публиката. В крайна сметка пазарната икономика на праймтайма изисква да се поднасят на вечерящите пред телевизорите българи онези истории, които ще ги трогнат, уплашат, възмутят, възхитят и сетне и ще ги задържат мляскащи и кокорещи се до рекламите.

Странен е този перпетуум мобиле на социологическо обоснованата журналистика. Тя е като капаните, които сами си слагат маркетинговите подходи в медиите. Едно радио не би пуснало в плейлистата си песен, която публиката не харесва, но се оказва, че публиката най-много харесва парчетата, които се въртят най-много по радиата. Една новина е толкова важна, колкото я оцени редакторът, а не зрителят. Пуснеш ли скрола под филма с „извънредно: теле заседна на моста на надлеза „Надежда“, пуснеш ли след това живата връзка от надлеза с кахърното лице на репортера – край: имаме новина! Така се случи с „Костинбродската афера“, която преобърна хода на изброите преди няколко години, така се случва с всяка друга а-ха новина. Разбира се, ако някоя от нашите телевизии по случайност имаше кореспондент в Лахор, бога ми – щеше да си стане водеща новина.

Стока ли е трагедията или е трагедия, че нещастието може да се дели според качеството, досущ като стока? Циничен ли е начинът, по който определяме кое е нещастие, или етиката ни е цинична. Може би все пак трябва да има някаква отправна точка, през която да мерим на какво да казваме Je suis…

Кое определя качеството на една трагедия? Защо да убият детето ти в Пакистан е по-малко зло от това да убият детето ти в Аахен? Защото е на няколко хиляди километра по-далеч ли? Само от цифрите, от количеството ли зависи? Добре, ако ще говорим за количествени показатели, ето я простата сметка – в Брюксел загинаха плюс-минус 30 души, докато в полза на новината от Лахор ще изтъкна, че там загинаха двойно повече човешки същества. Количественият показател е в полза на Пакистан. Нещо повече – това са мирни хора, деца, майки и нито един бивш министър, и нито един политик. Тогава защо трагедията в Лахор не трогна българското общество? Тук за едно тричане на кучета правим скандали и спорим с дни, а разкъсани деца на повече от един меридиан разстояние – не.

Трябва да си признаем, наистина има скала на трагедиите – има първокласни, втора, трета ръка събития и такива, за които няма място в дневния ред.

Не съм се ровил и замислял, но би могло да има и луксозни трагедии, и трагедии под чертата. И има. Смърт от свръхнаркотици в Холивуд е значително по-луксозно опакована новина от 40 отвлечени, изнасилени и убити момичета в Нигерия. Така е. Ето, нахапан от акула сърфист в Австралия се оказа много важна новина в един сутрешен блок, а събитията в Сирия дори не бяха отбелязани. Може да не съм прав, може би наистина в България от сърф се вълнуват всички, включително и в Чепръчене.

Само че едно нещо много повече ме тормози. Няма смисъл да се опитвам да отстоявам тази кауза за еднаквата цена на човешкия живот. Очевидно е, че нищо няма да се промени нито днес, нито утре – един пръст на бял човек от Запада е на цената на 100 човешки живота от Изтока. Но ако сме безчувствени към съседите, към тези отвъд морето, какво ще се случи, когато ние потърсим съчувствие и морален рупор?

Преди век и нещо Виктор Юго, който няма нищо общо с малката провинция на Османската империя – България, пише една от най-искрените и изпълнени с гняв статии, тази за Баташкото клане. Тогава не е било модерно да се боядисваш в цветовете на националния флаг на жертвите, но явно е казвал Je suis Bulgare!

„Става необходимост да привлечем вниманието на европейските правителства върху един, както изглежда, толкова незначителен факт, че правителствата въобще не го забелязват. А фактът е, че един народ бива избиван. Къде? В Европа. Този факт има ли свидетели? Един свидетел, целият свят. Правителствата виждат ли го? Не… Ние ще учудим европейските правителства, напомняйки им едно нещо, а именно, че престъпленията са си престъпления.“

Великите хора, хората на духа, вестникарите, просветителите не са се интересували кое е модерното, какво ще каже маркетинг отделът. Не са се интересували от тъпите спорове за ролята на медиите – да развличат или да образоват. Те са приемали, че има нещо, за което категорично е забранено да се мълчи или то да се подценява – несправедливостта, зверствата, престъпленията.

Брюксел, Париж, Лахор – терорът е терор, той е антихуманен и жертвите трябва да получат своята подкрепа, морална поне.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.