Трябва да се тревожим повече за езиковата си култура, защото това опазва народа и националното самосъзнание, не толкова историческата семантика

Постоянно се опитваме сами да убеждаваме себе си какви хора сме били. А какви хора сме, е много рядко на дневен ред и обикновено по негативни поводи

Британски медии съобщиха в средата на седмицата, че университетът в австралийския щат Нов Южен Уелс е издал помагало за студенти, в което се препоръчва от политическа коректност, когато говорят за историята си, да казват, че Австралия не е била „открита“, а „завладяна“ от англичаните. В Лондон, където са свикнали те да решават как се тълкува световната история в периода ХVІІ-ХІХ век, коментираха с насмешка и прикрито презрение поредния опит на бившата им колония затвор да търси собствена идентичност - с пространни коментари и колониални експонати от Британския музей.

Новината нито е значима сама по себе си, включително за австралийците, камо ли за британците, нито е кой знае колко сериозна - става въпрос само за един университет в един австралийски щат, издал учебно помагало за наивни млади хора. Австралия се бори от десетилетия да си върне поне малко гузна съвест към потомците на местните бушмени, които, откакто английският мореплавател капитан Джеймс Кук ги е зърнал от кораба си през 1770 г., са едни от най-малтретираните коренни жители в цялата история на великите географски открития. Но както знаем, заради любопитството си капитан Кук завършва земния си път като полинезийски кулинарен специалитет - можем да кажем, че аборигените от Австралия са били отчасти отмъстени за „нашествието“ на англичанина още тогава.

Цялата безсмислена драма от буквално другия край на света около политическата коректност на австралийските студенти и тълкуването на историята им ме наведе на мисълта за вечния обществен дебат в България за нашето участие във великите географски открития и как ще го предадем на младите българи. Ясно е, че от тази историческа гледна точка ние сме „бушмените“, но нашият „откривател“ е дошъл през ХІV век и не е „капитан Кук“.

Какво ви говорят, в тази градация, думите „иго“, „робство“, „владичество“, „присъствие“, „съжителство“? През тези пет етапа преминава изграждането на съвременно българско историческо и обществено съзнание в последните десетилетия за период, чийто край вече отстои на 140 години от наши дни. Макар и да не се усеща точно така. Чудно ми е - дали ако продължим да дъвчем тази тема, няма да стигнем до шести етап - „разбирателство“, просто за спорта. Но да не слагаме каруцата пред коня. Видно е, че колкото повече се отдалечава във времето реалният исторически спомен, толкова повече изтънява. За да бъде от време на време заменян от патриотарски романтизъм, националистически екстремизъм и с малко късмет накрая - здрав разум, ако е рекъл Господ! Съпътстващите този процес безсмислени дебати явно са лаещите кучета покрай пътуващия керван.

Но за да запазя изначалната метафора - по темата за преподаването на историята ние сме едновременно и потомците на бушмените, и австралийските студенти от Нов Южен Уелс (съвсем сериозно, погледнете на картата, къде се намира) - постоянно се опитваме сами да убеждаваме себе си какви хора сме били. Какви хора сме, е много рядко на дневен ред и обикновено по негативни поводи. Умираме си да изпадаме в семантика и постоянно да се лутаме между политическа и историческата коректност, без да сме сигурни какво точно търсим.

Връщам се към постоянните дебати около вечно променящото се съдържание на учебниците по български език и литература и вариациите на термините, с които определяме необратими исторически събития в букварите. Да бъдем честни - нация се гради с национална доктрина, а не с празни приказки на килограм. Какви думи ще използваме за възпитанието на младите българи, няма толкова значение, ако преди да ги изговорим и напишем, не е заложена ясна цел - какви хора искаме да бъдат, когато пораснат. Как ще разсъждават и най-вече какви ценности ще изповядват. А последното е трагично изгубена кауза в това състояние на републиката на българите. И е така от много време. В крайна сметка, ако част от възпитанието е подражание, само си представете какъв пример за младежите по улиците сте били вие и околните през годините и ще си дадете ясна сметка за измерението на загубата. Разпадът и пълното отчуждаване на обществото ни вече засяга всички поколения в България и всякаква по-широка връзка между отделните сегменти е загубена.

Пример за това е сегашната външнополитическа реалност и новите „заплахи от Ориента“ - арабската световна война, тероризмът и бежанската криза. Вместо да послужат за катализатор на обединяващ обществен процес и възраждане на единно гражданско самосъзнание, мненията на българите се разцепиха на срещуположни полюси със силен превес на единия. И понеже идентичността на един народ се крепи не толкова върху историята му, колкото върху съвременното му самосъзнание и способността му да извлича правилните поуки от минали събития - във второто десетилетие на ХХІ век в съзнанието на обществото ние сме предимно „опълченците на Шипка“, а „отсреща идат на талази“. Ще ги спираме - ако трябва, с „камъни и дървье“, с песни и „с едни гърди юнашки“. Как ще възприеме реалните проблеми един 15-годишен тийнейджър, ако общественият дебат в съвременна България се води като след Освобождението? Или с по 40 думи речников запас, както е запазената марка на комерсиалните телевизии.

Не знам дали „Епопея на забравените“ на Иван Вазов е част от нечий задължителен учебен план. Мога само да се надявам, че някъде по места някой мисли за езиковата култура на младите българи. На които, честно казано, въобще не им дреме как ще наричаме в учебника различни периоди от историята, която им е обяснена вкъщи през гледната точка на мама и тате, малко след като са започнали да разбират какво им се говори. Тийнейджърите, които преди няколко години превърнаха фигурите от Паметника на съветската армия в София в герои от американски комикси, доказаха нагледно на всички академици, теоретици и обикновени викачи, че много повече ги интересуват съвременните изкуства и форми на изразяване, отколкото да участват в исторически диспути. И че чувството им за провокация е много по-изтънчено от това на школата на политическите и медийните манипулации.

А за политкоректността на младите българи - честно казано, наистина повече за езиковата им култура трябва да тревожите, защото това опазва народа и националното самосъзнание, не толкова историческата семантика.

Иначе Австралия в началото на века отпразнува 100 години от създаването си като държава. Да припомням ли ние откъде тръгнахме.