Българският поет битийства и битува между строфата на Ботев: „Но…стига ми тая награда/ да каже нявга народът:/ умря сиромах за правда,/ за правда и за свобода” и епиграмата на Тодор Климентов: „Но…стига ми тая награда/ да взема първа награда”. Ама не възприймайте буквално Ботьова, щото няма как да умреш за правда и свобода, без да си живял и да искаш да живееш за тях. Та смисълът на поантата е: живей за правда и за свобода. Но как да го правиш като са се навъдили всякакви конкурси и награди. Де що е имало читав автор от миналото са го увековечили днес в награда или в конкурс На фона на бедстващия съвременен писател те са примамка освен за чест и слава и за бюджетен кърпеж. При което Ботев остава само за цитиране за наивници, а Т. Климентов се превръща в пророк наш насущний. И влизат в обръщение зетьове, кметьове и т.н.
Но престани да ораторстваш и остави общите приказки на по-майстори от тебе. Случила се е конкретна случка. Та след нея заключения и философизми. Случката си е и обобщение в най-чист вид как стават и „трябва” да стават нещата. Преди дни се е събрала назначена от кмета на Димитровград Иво Димов комисия за присъждане на наградата за поезия ”Пеньо Пенев”. Тя има традиции – вече е връчвана на 24 български поети. От 2014 г. има и втора, регионална награда. Председател на комисията е Боян Ангелов /той и председател на Съюза на българските писатели/, Иван Гранитски, Екатерина Йосифова /носителка на приза за 2010 г./ и представителите на общината Величка Петрова, Бистра Жекова, Демир Демирев. Член на организационния комитет за честванията на П. Пенев /съответно и за наградата/ и служебно задължен да е най-активен, защото е директор на Регионалната библиотека, е Петко Каневски, член на СБП.

Общината направила проучване за най-четени съвременни поети в Димитровград. Учителката по литература Бистра Жекова докладвала резултата на заседанието на комисията: сред 17-те посочени имена значително пред другите е назоваван Атанас Капралов, роден и израснал в града, а сега – софиянец. Логично тя го предлага за наградата. Обаче силната софийска група налага своя фаворит Петко Каневски. По некакви съобразителни съображения. Екатерина Йосифова, например, заявила, че не е чела Ат. Капралов. И, разбира се, как ще го чете, след като в 2010 г. в статия той публично оспорил наградата й с аргумента, че призът трябва да се присъжда на поети с близък до П. Пенев натюрел. Изглежда гласът на Д. Демирев бил решаващ, та го наградили с наградата за местен поет. Която не е 30 сребърника, а 300 лева. Та дотук – само в сферата на юрисдикцията, се е случил един прецедент – конфликт на интереси, с двама участника. Петко Каневски – който като водещ в организационния комитет по презумция може да влияе /и го е направил! – спестявам подробности/; и Д. Демирев, който възнаграждава себе си. Но да оставим тази скучна и лишена от внимание дама – българската юрисдикция.

Да се взрем в същността. А тя е – кой е достойният за награда между двамата, макар да съм противник на състезателността в Словото. Но не и когато нещата за очевидно ясни, когато въпросът е по-скоро: има ли поет. И тук съм улеснен. Двамата конкуренти са посветили по стихотворение на поета-награда.

ДАМГОСАН

На П. Пенев

Пак глутница от помияри
облайва будните ти кости:
„…звучене вехто...
...теми плоски…“
И ти си аут от буквара.
Избухват мините от хули:
„Пияница!
Развратник!
Търтей!“
И твоят паметник безсмъртен
се срива с гръм на кота нула…
Пощада късно е да просиш.
Защо е тази злост –
не питай…
В държавата на подлеците
поетът
ражда се
дамгосан.
В държавата на клеветата
поезията
е
присъда.
Днес като вещица я пъдят
на българите от сърцата.
Минута съвест е излишна!
Секунда доблест е опасна!…
Епохата ни
днес
прерасна
в епоха на молци и мишки.
И ти,
поете,
пак си рана…
Но
блед,
нагризан,
горд,
навъсен –
гризачите от теб изтръскай
и удари по барабана.
Дано
под тоновете мерзост
събудиш на доброто къ?лна –
преди смрадта да ни погълне
и племето ни
да изчезне.
Ат. Капралов

ДНЕШЕН ПРОЧИТ НA ВЯРАТА

На Пеню Пенев

Кой дявол те изпрати в този град,
кой дявол те ориса в барабанчик,
на похода да бъдеш само млад.
Аз още чувам осветкавичния вик
от пещерата празна на позора:
- Добро утро, хора… хора.
А те в пространството от СТРАХ обзето
драскат с ноктите небето.
Дано ги чуе Бог, дано ги види,
но Бог не вижда, нито чува вече,
руши представи за житейски пирамиди
в теб бездуховно, восъчно човече
и носи ВЯРАТА по чудо оцеляла,
не в жабката на джиповата орда,
а в пролет от надежди остаряла,
но пролет бяла, пролет горда.
П. Каневски

Мислех да не посочвам авторите, та да не влияя на мнението на читателя. Но гатанките са за деца, четящият човек ще разпознае и завършената поезия, и напъна на стихописането. Което не е забранено и в демократични, а и във всякакви времена. Но не мога да се примиря, че има време, дето измъченото стихотворство ще бъде налагано като мярка и връх в поезията. Като зловеща назидателност ми звучи решението на комисията да нареди стихонапъна до светила като Валери Петров, Христо Фотев, Любомир Левчев. Зловещността е в пълното отсъствие на критерии в решението-съпоставка. А назидателността крещи от самодоволството на притежаващия властта: Аз решавам, а вие подсмърчайте и слушайте. – Но драга ми комисия, съставена изключително от хора около литературата, как не се научи/хте на простата истина: Няма сила и власт над Словото. То е и заради това – да показва на властта, че тя няма сила над него. Талантът, както да го мъчат и подмятат овластени и овластили се случайници, е непобедим и недостижим даже и за войнстващата посредственост. А мястото на стихописането и на неговото застъпничество до светилата е само да им носят куфарите. Сега и винаги.
Няма да издребнявам и да разкривам мотивите на комисията за подобно решение. Трагичното е, че този конкурс е един от безбройните подобни. Дето побеждава зетьо-кметьо-бандитизмът. Прощавай, Захари ни Стоянов, че преправям твоя термин шуро-зетьо-баджанакизъм. Чията езикова сладост, обаче, днес е безсилна да ни характеризира. Навсякъде и във всичко успява по правило посредствеността. Освен там, дето трябва да се надпреварва без единственото си предимство тук – фалшивите безскрупулни хватки. Та затова все повече изглеждаме смешни. Като в спорта, например, мязаме на Бай Ганьо, който в обичайните си потури и мускали се прави, че щу надбяга Юсеин Болт в модерен спортен екип.
Но да се върнем към сферата на случката. Имам конкретен въпрос към председателя на СБП, в който членувам: Как смята да възстанови авторитета на нашия съюз – с такива компроментиращи ни решения ли? Независимо от отговора му, с извинение за станалото, заявявам, че членовете на злополучната комисия не са целия СБП. Колкото до конкурсите, имам предложение. Да приканим селата Долно Уйно и Горно Уйно да учредят конкурси. По Ботевски! Първият да е за ода на тема „На баба си на хурката”. А второто за превод, за който „Лобут да ми се пада”. Участвайте! Шанс е!