Белградски форум за документално и късометражно кино - 63-то издание

Белградският фестивал за документално и късометражно кино има дълга и богата 63-годишна история. Лично аз го знам от годините, когато следвах в Белград. Тогава той се казваше “Югославски фестивал за документално и късометражно кино”. По онова време за мен фестивалът беше естествена част от обучението ми по кинорежисура във филмовата академия.

Прожектираха се филми на големи режисьори не само за югославското, но и за световното кино. Още помня филма “Любов” на Влатко Гилич, който впоследствие бе избран за най-добър югославски късометражен филм за всички времена и един от 50-те най-добри филма в историята на световното кино според класацията на американския медиен гигант NBC.

Това което от пръв поглед прави впечатление, са многото на брой състезателни програми и категории - конкурсна програма за сръбски късометражни игрални, късометражни анимационни и късометражни документални филми. След това и конкурсни програми за същите тези жанрове късометражни филми, но от Югоизточна Европа и още веднъж международна състезателна програма. В конкурса за пълнометражни документални се състезаваха филми от Югоизточна Европа.

През своята впечатляващо дълга история фестивалът минава през периода на социалистическа Югославия и прожекции на филми от всичките 6 югославски републики, съпътства разпада на Югославия, превръщайки се в едно локално сръбско-черногорско събитие, белязано от националистическата политика на Слободан Милошевич. По това време фестивалът става нагледен пример как политическите условия оказват влияние върху творческия процес. Но той продължава да съществува и се държи и провежда без прекъсване и през тези смутни времена.

Едно от най ценните и значими фестивални издания е това от 14 до 19 април 1999 г. по времето на натовските бомбардировки над Белград. Дори и тогава провеждането на фестивала не бе отменено - просто беше преместен от Дома на профсъюзите, където по традиция се провеждаше, на по-безопасно място в залата на Дома на младежта.

Тазгодишното 63-то издание на фестивала отново се проведе в Дома на младежта - за пръв път от 1999 г. отново на мястото, където бе евакуиран по време на бомбардировките преди 27 години.

Когато ме поканиха да бъда председател на журито за пълнометражни документални филми, за мен това беше не само чест, но и много специално преживяване. И като че ли изборът на мястото за провеждане на фестивала не бе случаен - Домът на младежта, което напълно отговаряше на характера на фестивала и на участниците в него. Те предимно бяха млади хора и представяха предимно свои студентски и първи или втори работи. Това особено е валидно за късометражните конкурсни програми.

Фестивалът се откри с изтънчения късометражен документален филм на Виктор Козаковски “Варицела” за нежните чувства и взаимоотношения между две сестри - Настя на 12 и Полина на 7 години, които посещават най престижното балетно училище в Русия и имат обща мечта - да станат примабалерини.

Добрата и силна селекция на филмите в късометражното документално кино - и международна ,и особено от региона - ме накара да си задам въпроса защо тази форма, която до промените беше много застъпена в българското документално кино, вече почти не съществува у нас и не е в списъка като възможност за субсидиране от държавата. Този жанр е прекрасна възможност за мотивиране на младите колеги да се занимават с документално кино и да получат шанс да се реализират с късометражен филм. Нека припомним, че един от най добрите филми в българското документално кино, шедьовърът на Оскар Кристанов “Вечният музикант” (1980 г.) е само 19 минути, а е велик и успешен и у нас, и по света! И аз лично съм правила повече късометражни, отколкото пълнометражни филми. Например спреният за показване като опасен за властта “В името на спорта” е само 30 минути.

Но да се върнем към Белград. Фестивалът определено беше обърнат към съвремието, към проблемите на човека, както в Сърбия, така и в региона. Филмите бяха искрени, емоционални, но формата, в която бяха поднесени, невинаги беше на необходимото ниво. Кинематографичният израз доста често беше суховат. Една тема, разработена по много и разнообразни начини и формати, която преобладаваше във филмите във всички конкурсни програми, беше за младите, които напускат страната - както физически, така и духовно. Два от филмите ми направиха особено силно впечатление - “Път за Куюмби”от Сърбия и Family Affairs (”Семейни дела”) от Гърция.

Във всяка от състезателните категории бяха излъчени победители. Бяха връчени и две Големи награди - в категория пълнометражен и в категория късометражен документален филм. И тук е мястото да отбележа, че като председател на журито в категорията “Пълнометражно документално кино” имах удоволствието да присъдя наградата “Гран при” на българския документален филм “Кеймбридж” на режисьорката Елдора Трайкова и продуцента Асен Владимиров. Филмът заслужено спечели една от двете големи награди на фестивала.

И докато в салона се въртяха конкурсните филми засягащи проблемите на хората от бивша Югославия, филми за банкрутирали заводи и ограбени работници, които едва оцеляват, филми за младите, напускащи страните си, на стотина метра от залата, на един от централните градски площади имаше разпънат един друг екран - Воислав Шешел, основател на Сръбската радикална партия, ултранационалист, обвинен във военни престъпления срещу човечеството и изправен пред трибунала в Хага, призоваваше хората: “Да върнем Сърбия в сигурни ръце!” Времето като че ли беше спряло и се бяхме върнали в 1999 г., във времето на Милошевич.

Площадът беше пълен с хора със знамена с лика на Воислав Шешел и с лозунги “Сърбия е велика, когато децата са й верни!”, “Сърбия обърната на изток!” Имаше и портрети на Путин с традиционната сръбска шапка на главата. Множеството се бе събрало на площада за 17-годишнината от натовските бомбардировки над Сърбия и з протест против току-що издадената от Хагския трибунал присъда от 40 години строг тъмничен затвор за Радован Караджич. Митингът продължи до късно през нощта, звучаха националистически песни, улиците бяха затворени, движението беше блокирано; белградчани, излезли на разходка, негодуваха. Денят беше петък, 24 март. След месец - на 24 април, предстоят избори.

На 31 март съдията Жан-Клод Антонети от Международния трибунал за бивша Югославия обяви Воислав Шешел за невинен.

Какъв ли ще бъде фестивалът догодина?