85 години от рождението на големия сатирик

Мирон Иванов е роден в 1931 г., т.е. сега има своя 85-годишен юбилей. И умира през 1988 г., без да доживее годините на прехода. Започвам с двете дати, заключващи физическия му живот. Защото те са определящи и за важното обстоятелство, че творческият му живот изцяло минава в едно сложно за хумористичен писател време. А като се добави признаването някак с половин уста и смятаното за второстепенна литература такова творчество у нас, ще разберем, че и послесмъртното му битие е достатъчно сложно.

Някъде в началото на 60-те години хумористи в белетристиката като Петър Незнакомов, Генчо Узунов, Мирон Иванов се наложиха като следовници на Чудомир. Съвсем неюбилейно ще заявя, че и според колегите му той е най-яркият сред тях. Ето какво пише П. Незнакомов: „И е още по-странно как нашите критици не оцениха по достойнство изключителното литературно явление Мирон Иванов. Аз твърдя, че подобно явление няма днес в цялата световна хумористична литература, следя я и я познавам доста добре. Може да е силно казано, но трябва вече да се каже с пълен глас, иначе би било несправедливо.” Като смекчаващо вината обстоятелство ще кажа, че необичайно патетичната оценка е произнесена непосредствено след смъртта на М. Иванов.

Зазвучава първият въпрос: възможна ли е качествена хумористична литература през тоталитаризма? Както се внушава днес - във времето на цензурираното слово и на автоцензурата е немислимо да се раждат текстове с такава насоченост. Защото догматиката следва да внимава да не се накърнява нейната значимост, което хуморът и сатирата могат да постигнат със смайваща непредвидимост. Но това не е мой въпрос и отговор, а на днешната конюнктура, която с нахална важност се оформя като нова догматика. А истината е посочена отдавна от практиката: „Дванадесетте стола” и „Златният телец”, които започнаха триумфа си, приспивайки бдителността на най-непробиваемия цензор Сталин. Авторите Илф и Петров успяват, защото превръщат критичността си в парадоксално смешно, защото смехът в текстовете им предхожда иносказателността. За което е необходим огромен талант. И което като че ли става урок и път за хумористичната литература през тоталитаризма. А всъщност не е ли робът баснописец Езоп първият учител?

Та днешната догматика въобще не ще да се докосва до Мирон Иванов. Бои ли се или що? След 1989 г. сякаш забравихме за човека, който само с появата си на екрана или в очакващия го салон караше хората безусловно да надяват усмивката. Защото знаеха, че последва я остроумно определение или заключение, я импровизирана, обикновено пародийна необикновена история. В това надминаваше и Радой Ралин. Но поетът сатирик доживя 1989 г. и можеше неприкрито да изрече осъдителни думи за тоталитаризма. Докато отишлият си хуморист белетрист, вече безполезен за конюнктурна употреба, следва да бъде разследван как и защо е живял във времето до 1989 г. Или пък да бъде премълчан и отмълчан. От тези, дето крещят, като обявяват за висока литература най-вече това, което се отнася унищожително към времето на тоталитаризма. И така отиват в крайност, обяснявайки интелектуалната и моралната нетърпимост на прославяните автори като ненавист и отрицание на предишната система. Та тези в кряскавостта си избират и образци със съмнителен талант, но с непоносимост към другите и другото и със страст към рушенето. Те инстинктивно усещат, че М. Иванов е друга порода, най-малкото защото е по-талантлив. И е избрал любовта, която го прави безпощаден…

А всъщност той е дисидент по всички правила. Най-паче по най-главното. Има спряна пиеса. Нарича се „Мачо бърдо”. Вярно, причината изглежда странно, но тя най-точно посочва шизофреничността на системата. Спира я някакъв провинциален партиен големец, разпознал се в главния герой. Това освен доказателство за талант е и илюстрация на родния властови егоцентризъм, който всъщност бди не толкова над чистотата на догматиката, колкото за своя безоблачен началнически просперитет.

След 1989 г. само усилията на семейството не стигат да се разчупи мълчанието около Мирон Иванов. Дъщеря му издава четири тома събрани съчинения, които са едва половината от замислените осем. Там са предвидени и доста неиздадени ръкописи, което е още един аргумент за дисидентство, както и опровержение на самобичуването, че само у нас нямало ръкописи в чекмеджета от тоталитаризма.

След като изложих достатъчно убедителни доказателства за дисидентството на Мирон Иванов, ще заключа, че той не е дисидент. Защото догматиката е провъзгласила, че дисидентът не просто е другояче мислещ, каквато е същността на думата, а непременно противник, смъртен враг на статуквото. А кой е по-различен, по-другояче мислещ от талантливия владелец на словото? Който с лекота открива всеки фалш и всякоя измама. И ги обявява за такива. И е въпрос на средство как ще го сториш: дали достатъчно открито и ясно, или също откровено, но по рецептата на Илф и Петров парадоксално смешно. Дисидентството следва да продължи да означава едно: несъгласие със системата. Новата ни догматика прокарва друга линия: дисидентството означава желание да замениш системата, а не да я променяш и усъвършенстваш.

И точно в това догматиката изглежда подозира Мирон Иванов - той е искал да я усъвършенства. Значи - не е наш! Вярно, не е на тези, които десетилетия ни обясняват как тайно, даже без да шепнат, са изобретявали капитала и демокрацията, за да се отприщят изведнъж със свободата. Що ли го намесвам Мирон Иванов в тази конюнктура! Та талантът е винаги свобода; надмогване на страха, на временното; прозрение за минало, сегашно и бъдеще. А хумористичният талант е и раждане на смях от докосване до моралното човешко бунище. За него един грях е смъртоносен - глупостта. И нейните многобройни превъплъщения, родени от желанието да се скрие, властва, да се преструва или да изглежда умна. В пристрастеността си към открояването на глупостта писателят я определя като майка на повечето други грехове и недостатъци. Той я преследва сякаш да я унищожи, но всъщност да я остави жива, защото без нея ще осиротее, ще изгуби нещо основно в писателската си битност. Много преди Мирон глупостта е обявявана за важен или най-важен грях. Но едно е да изречеш сентенция за това, а друго е да разиграваш в нейна чест стотици разнообразни и все интересни сюжети.

Всъщност писателят не бива да бъде обясняван с една пристрастеност или с една тема. В творчеството му могат да се разграничат три жанра: памфлети есета, в които герой е определено явление; хумористичен разказ, който според обема си може да бъде и повест и роман; и чисти есета. Глупостта е обсебила памфлетите есета. В тях, ползвайки най-разнообразни писателски похвати като пародиен и пародийно-иносказателен разказ, като баснийни очовечавания на животни, като парадоксални сюжети и разсъждения, той изпраща посланията си за нищожеството на глупостта. В хумористичната му белетристика се откроява разказваческия дар, който, преплитайки хумор, ирония, лек сарказъм, доброжелателство, обгръща със съчувствие малкия човек. Който може и да е позаразен, но не и поразен от глупостта.

Сериозният днешен прочит на творчеството на М. Иванов следва да ни покаже, че големият хуморист сякаш бди над времето. Защото обича хората и вярва в поправимостта, в очовечаването на човека. И това подхранва презрението към фалша и глупостта. Което е любов. Която винаги остава във времето.