Всяка крушка си има опашка, всяко прасе – също.

Преди почти век и половина един български класик в текст, който вече не се изучава в училище заради политическа, сексуална и каквато още се сетите коректност, си задаваше въпроса защо човек се сърди, кога му речеш: магаре, свиня или вол; и не се сърди – дори още се радва, - кога му речеш: пиленце, гълъбче, славейче, дори още котенце и теленце?

Друг класик, който пък съвсем не се изучава, защото е сатирик, поставяше въпроса още по-ребром – защо опашката на прасето е завита на колелце? Днес, далече от едновремешните политически, сексуално и всякак некоректни схващания и твърдения на класиците, можем да преформулираме въпроса – за какво му е на прасето опашка? Погледнато практически – от опашката си прасето няма особена нужда, нито може да я помахва, за да покаже, че се радва на помията в копанката, нито да я изправи. Единствено хората намират смисъл в нея – добре изпържените опашчици са чудно мезе за биричка.

Ако подходим малко по-радикално, може да зададем въпроса и по тоя начин – от какъв зор на опашката й е притрябвало прасе? И има ли изобщо смисъл от тая симбиоза на прасето с опашката? Има, разбира се! Господ затова е създал човека – венеца на творението, за да търси и намира смисъл във всичко!

Някои примитиви намират смисъла по съвсем елементарен начин – те възприемат прасето само като източник на пържолки, дреболийки, сланинка за ракията и кайма за суджуци. В това няма нищо лошо, дори напротив, особено ако суджуците са майсторски направени. Но човек трябва да яде, за да живее, а не да живее, за да яде – това един друг класик го е рекъл, за когото хич не съм сигурен дали още не е изпаднал от учебните програми, защото е чужденец, католик, и не е писал на български. Затова по-напредналите в материала дирят в прасетата духовността, символиката, висшия смисъл на съществуванието.

Вегетарианците намират в отрицанието на пържолките нещо като партийна принадлежност. Основно – опозиционна. Влязат в ресторанта, огледат менюто от горе до долу и почват интерпелациите – в смисъл, изключително политически, сексуално и всякак некоректно се заяждат и викат, да ви... у тъпия ресторант, дето нищо вегетарианско освен необелени краставици в салатата няма. Но вегетарианството все пак според мен е безобидна девиация, рядко преминаваща в по-радикални действия – като демонстрации с плакати със зачеркнати прасета под толстоисткия лозунг “Аз никого не ям”.

По-интересни са списователите, намиращи в прасето начин да изкарат някой лев от една страна, а от друга – да заслужат благодарности и признание от когото трябва. Те, например, сядат и сглобяват от три цитата, малко въглехидрати и повечко протеини шарена книжица, която трябва да просвети дечурлигата какво е редно да се яде и какво – не:

“Разграждането на храната, консумирана от човек и богата на протеини, стига чак до аминокиселините в храносмилателната система. Тези аминокиселини се изсмукват от червата и преминават в кръвта, където отново се произвеждат протеини, присъщи на човека в черния дроб и другите тъканни клетки. Очевидно е, че протеините играят важна роля в развитието на тялото, възстановяването на разрушени клетки, произвеждането на някои хормони и ферменти, и във функционирането на всеки жив организъм. По този начин протеинът става гранитен камък, функциониращ материал и хромозома, пренасяща характера в клетките. Дали пък синтезата на протеина, демонстрираща едно химическо явление, е свързана с редица морални промени в организма? (Проф. д-р Асаф Атасевен - „Свинското месо през погледа на религията и медицината.“ ) Пропускам странните медицински твърдения и правописните грешки – коректорите очевидно не са били запознати къде точно се слага пълен член.

От приказките за протеините и въглехидратите децата я запомнят нещо, я не – с протеини и въглехидрати им пълнят по цял час главите на уроците по биология, а виж – заглавието на последната глава от научния труд ще запомнят – макар и зададено като въпрос, в политически, сексуално и всякакъв друг какъвто искате коректен смисъл, намеква, че който ядял свинско, бил замязвал на свиня...

Първи симптом според изследването – свинеядците преставали да изпитват ревност. Досущ като нерезите – те не си ревнуват свинете-майки. Очевидно тоя, дето си закла жената миналата седмица, е бил вегетарианец. Или – може би е прекалил с месната диета, защото сръчният съставител е предвидил и такъв вариант – “предпочитащите растителни храни са кротки и спокойни, а тези с месните храни са жестоки, смели и решителни”...

Политически и всякак некоректно е да се казва кои наши сънародници не ядат свинско, освен вече заклеймените вегетарианци и евреите. Политически и всякак коректно би трябвало да бъде да си признаем, че ние, свинеядците (вегетарианците ни наричат дори трупоядци), сме пълни прасета, дреме ни кой с кого се оножда, промискуитета за нищо го нямаме, но в замяна на това сме решителни и жестоки!

И е вярно – който е участвал в клането на прасе, знае за какво говоря. То не са ножове, не са псувни, не е квичене, не е гонитба из двора, не е дърпане за опашката (май единствената утилитарна функция на тоя израстък е точно тая), след което душата на прасето литва пембена в синьото небе (изобщо няма да споменаваме, че и тоя класик не се изучава) и изведнъж на двора настъпва мир и тишина... Ожесточението изчезва, мъжете си сипват по ракийка и, клатейки глави, проронват по някоя добра дума за току-що закланата жертва – в смисъл, че добро прасе беше – всичко си изяждаше... А след втората ракия жестокостта съвсем се сломява и настъпва безразличието, така добре описано в главата “Консумиращите свинско месо на свиня ли приличат” на учебното помагало за деца невинни, които трябва да се научат да обичат и уважават ближния, с когото трябва да живеят в мир и разбирателство в милата обща Родина.

Макар че – какво уважение може да изпитваш към хора, за които даже в учебника ти пише, че приличат на свине! Наистина, политически и всякак коректно изразяващи се, но – свине!

Всеки век, казваше Лец, си има своето средновековие. Както е тръгнало, в двайсет и първия някои се опитват да набутат средновековието още в началото му. Какво може да произлезе от всичко това – видяхме при комшиите в края на двайсетия...

В днес тихия сръбски градец Баня Лука има само един паметник, напомнящ за случвалото се през деветдесетте. Тринадесет малки посребрени метални сърчица символизират тринадесетте новородени, починали в първите си дни на тоя свят, защото заради войната лекарите в болницата не са имали кислород, за да ги спасят.

Пред съда на невинните душици човек няма начин да не си зададе въпроса – кое е по-грешно пред Всевишния – да ядеш свинско или да пишеш свинщини, с които насъскваш също толкова невинни деца едни срещу други?

Но това са политически некоректни съждения, за които моля Главното мюфтийство, чието име стои на корицата на книжицата като издател, да ме извини. Все пак – аз съм трупоядец, с предпочитания към свинското и наливната биричка, не ми връзвайте дикиш.

Аз поне никого не наричам свиня.