Единствените примери от последния четвърт век, които могат да вземат младите как се отбелязва значимо лично събитие, са слободията и мутрафонската показност

Близо месец остава до поредната абитуриентска кампания, която всяка година вълнува цели проценти от населението на България. И сигурно нямаше да обръщаме внимание на това минорно за битието на нацията събитие, ако не бяха информациите, че заради рисковете за сигурността в Турция, превърнала се в традиционна дестинация за екскурзиите след баловете, керваните с пияни младежи през тази година най-вероятно ще се пренасочат към Сърбия. Не че на младите българи толкова им пукало къде ще пият до припадък три дни, но пак се намерили съвестни родители (сигурно и учители) с малко по-широк светоглед, за да си дадат сметка, че не живеем в резерват. И рисковете около нас напоследък са си съвсем реални, а не просто телевизионни репортажи от дестинации, до които никога няма да стигнем. Можем да се надяваме, че и Гърция няма да е сред основните дестинации на абитуриентите предвид тамошната ситуация. Макар че едва ли - странната българска солидарност с гръцката туристическа индустрия по празници за сметка на родната е всеизвестна, пък ако ще 100 000 бежанци да стоят по елинските граници.

Всяка поредна година абитуриентските балове се превръщат в еквивалента на национална пътуваща менажерия, която задминава по кич и културния, и политическия живот на републиката. Понякога се подсмиваме на неловките ситуации, до които се докарват новите пълнолетни българи; по-често се възмущаваме от хунския манталитет, с който отбелязват края на образованието си. И голямото броене до 12, което май е единственият спомен, който им остава от бала.

Българският народ е казал: „Занаят не се учи - занаят се краде.” Тази максима е валидна за всяко измерение на живота - едно е да ти кажат, друго е да ти покажат, как се правят нещата. В случая с абитуриентските балове нека не се залъгваме - единствените примери, които могат да вземат младите хора за това как се отбелязва значимо лично събитие последните 26 г., са слободията и мутрафонската показност. Лъскави автомобили, „на гол тумбак чифте пищови”, юнашки провиквания и безразборна стрелба във въздуха. И да, всичко започна от примерите, давани от разни предприемчиви „герои” по времената на югоембаргото през 90-те, когато българска организирана престъпност истински израсна и се срасна с държавната и обществената тъкан. А фактът, че през 2016 г. по границите ни отново върлуват „герои”, просто показва, че ние от историческа цикличност нищо не разбираме, камо ли от четвърт век демокрация.

Процесът на споделената отговорност за пасивно изпростяване на нацията, която лежи на съвестта на българските политици, журналисти, преподаватели и общество като цяло, започна със зората на родния пещерен капитализъм в началото на 90-те; четвърт век се вихри с пълна сила и, уви, още не е достигнал окончателното си дъно. Най-големите жертви на този процес са ражданите и възпитавани в България през този период деца, първите от които едва преди 7-8 г. станаха пълнолетни и влязоха в генофонда на нацията като „следващото поколение”. Сами разбирате, че с примерите, които са виждали около себе си, докато са израствали, не можем да очакваме от по-младите да се държат по различен начин - просто друг не познават. Каузата на човешкото достойнство отдавна е загубена за сметка на евтината показност и можем само да се надяваме, че този процес е реално обратим в бъдеще. Макар и да не съм сигурен дали ще има достатъчно личен пример у нас, за да се случи. Един от любимите ми парадокси в българския национален фолклор е, че „една птичка пролет не прави”, но „една крастава овца цялото стадо окрастява”.

Истината е, че с всяка поредна абитуриентска кампания изпращаме на житейското бунище още един потенциално буден български набор. И всяка година има нещо все по-тъжно в отшумяващите клаксони и викове, знаейки с какво ще се сблъскат и какви хора ще „произведе” от тези поредни наивници съзидателното съвременно българско общество. В крайна сметка онези, които имат образователния ценз и говорят езици, ще отидат да учат и да работят в чужбина и повечето няма да се върнат; останалите ще пътуват по-често „до Европа”, за да изкарват „по някое евро” като наемна работна ръка. Ако изобщо животът на Стария континент си остане същият в следващите години. Третите ще останат тук, за да започнат след време да псуват и да роптаят.

Преминавайки наскоро покрай Немската гимназия в София, засякох разговор на група девойки на видима възраст в средата на пубертета. Балът предстои ако не тази година, следващата. Младите дами водеха свойски разговор за нещата от живота, като се обръщаха помежду си на „бро” - за малко по-възрастните терминът е еквивалентът на „братле” и представлява социален американизъм, свързан с гето културата. Популяризирането му се дължи предимно на модни тенденции, бездарно преведени телевизионни и кино филми, и отново на липсата на положителни примери и автентична културно-социална среда за младите хора в България. Откъдето идва и невежото копиране на изрази и модели на поведение. Така или иначе младите дами много нахакано си говореха на „брат ми”.

Примера с Немската гимназия го давам само за да затворя устата на тези, които смятат, че все още има някаква разлика между това какви хора излизат от т. нар. елитни гимназии и обикновените средни училища и техникуми. Разликата е единствено в амбициите на родителите им, в домашното образование и в частните уроци. Всичко друго е заблуда, достойна за стадо щрауси. Ако в България се отглежда бъдещ интелектуален елит, той ще е бутиков и за него тази страна ще служи само за „на гости на нашите”.

А обикновеното държавното училище в Западна Европа, което е завършил авторът в средата на 90-те, за всеки випуск абитуриенти организираше културна екскурзия до друга европейска държава. Осем дни за преподавателите с учениците, на път да поемат живота си в ръце, в непозната среда, въоръжени само с познанията, преподавани в училище - теория, примери и доказателства. След завръщането следваше официална вечеря на учителите с учениците, облечени в костюми и рокли, в столовата на училището. Смях, танци, сълзи и сбогом. Околните можеха само по датите да разберат, че е краят на учебната година. Напълно приложима концепция и у нас.