Държавата да прояви доблестта и да каже: културата не ни е национален приоритет. И да се знае.

- Защо, г-н Миланов, наградата за театрално изкуство „Аскеер“ се наложи като по-авторитетна и по-престижна от „Икар“ - приза на Съюза на артистите?

- Защото не сме казионни и поради методиката, която прилагаме. През годините тя сменяше своите формати. В началото само ние, творците от театър „Българска армия“, бяхме жури. Сега вече журитата са три и общият им състав е повече от 80 изтъкнати творци. Аз се придържам към философията, че колкото по-големи са журитата, толкова по-малко нещата се решават в „консенсус“, сиреч в наговаряне. А когато журитата са големи, дори и да има някакви лобита, те не успяват да се наложат. И погледнете състава на журито за съвременна българска драматургия - професорите Знеполски, Каприев, Богданов, Вера Мутафчиева, светла й памет, Иван Теофилов, Иван Кулеков, Георги Господинов... Комисията в спектакловите категории е съставена предимно от носители на наградата „Аскеер“, вече признати творци. Практически хората от всички театри определят наградите. И нещо много важно. Когато се оценява някаква област, да не се прави компенсаторно.

- Какво означава компенсаторно?

- Значи дайте на този, че не сме му давали. Или този вече е бил награждаван, да го подминем, да дадем на другия, че е от провинцията. Фондация „Аскеер“ не е допускала да обижда някого със снизхождение. Поставяш всички на равна нога. Това е награда за театър и единственият критерий е театърът. Авторитетът се добива със спазване на правила и принципи. Авторитетът е предсказуемост в добрия смисъл на думата.

- Един вид сигурност, че дадени граници няма да бъдат пристъпени. Така ли да разбирам?

- Самият формат изключва компромиси. Как си представяте личности като споменатите да влязат в някакви комбинации? То е въпрос на лично достойнство, на честолюбието да оцениш правилно. Разбира се, че оценката е и субективна. Може да прозвучи като метафора, може и цинично да ви се стори, но когато грешката е искрена, тя е добра грешка. Когато е въпрос на вкус. Има и лоши грешки, резултат на съображения.

- Отправят към вас упрека, че едни и същи величия се номинират.

- Ами да отворим специализираната преса, ежедневната, да отворим и чуждестранната, която също пише за българско изкуство, и да видим като част от историята на съвременния театър кои творци са с най-силно присъствие. Нали иначе би било компенсаторно, както казах. Какво да направим, когато Сашо Морфов, Теди Москов, Иван Добчев... правят стойностни спектакли? Знаете ли какво е разковничето при отговора на такъв въпрос? Тази награда не е вътрешносъсловна. Хайде сега ние вътре в съсловието да си раздадем картите. Ние живеем със съзнанието и отговорността, че представяме българския театър пред българската публика. Наградите „Аскеер“ са единствените, които се предават директно по БНТ. Ние имаме милионна публика. Хората като видят какво става на нашите награди, не казват „Аскеер“ е добър или лош, а театърът е добър или лош. Целта на една награда е да представя пред обществото съсловието в най-добрата му светлина, с добри очи към професията.

- Вие създадохте тази фондация през годините, в които имаше бум на неправителствените организации. Никнеха стотици. Повечето от тях изчезнаха. Вие как удържахте?

- Никога не сме се занимавали със стопанска дейност.

- Значи сте намирали спонсори.

- Да, това е истината. По дефиниция една неправителствена организация трябва да бъде далече от правителството, от държавния бюджет. Но по необясними за мен причини НПО искат да висят на държавния бюджет и да вземат субсидии. Няма как да получаваш пари от държавата и да си независим. Ние държавни пари не искаме. Имаме частни спонсори, които ни оценяват и подкрепят. „Аскеер“ е едно твърде скъпо начинание. Но се справяме. Не приемаме нито един желаещ да спонсорира под условие. И нито един от нашите спонсори не само че не се е опитвал, но не си е и помислял да влияе върху нашия избор.

- Трудно ли ви е да намирате такива дарители?

- Имаме постоянни, верни, истински меценати. Знам, че режете, когато се изкаже благодарност към човек или фирма, която подпомага българската култура, и лошо правите. Не разбирам защо такива възрожденски жестове да се подминават? Защо името на Сашо Дончев да се премълчава, на Елена Динева, на Бедо Доганян... работят с нас вече десетилетия. Нашето партньорство с „Овъргаз“ е влязло в учебника на УНСС за корпоративно партньорство...

- Като заговорихме за спонсорство, защо хората, които субсидират изкуството, са единици, изключения. Общото мнение е, че богатите нехаят за културата, за духовното.

- А, недейте така. Лоша е тази склонност в България да се обобщава. Както не всички актьори сме свестни хора, така и не всички бизнесмени са кофти. И сред тях има изключителни личности. Гледам сега какви глупости се говорят по повод закона за меценатството и колко щял да оправи финансирането на културата. Нищо няма да оправи. Не съм против приемането му, разбира се. Навремето, когато въпросният закон предвиждаше 5% данъчно облекчение на фирмите дарителки, делът на даренията беше 0,000002%. Явно тази система не е стимулираща. Въпросът е да не се заблуждаваме, че само с приемане на нов закон за меценатството културата ще цъфне и ще върже. Аз съм за това да има нов закон, но не съм оптимист, че ще е ефективен.

- При сегашното заплащане на актьорите, въобще хората на изкуството, то не стига за препитание. Човек трябва да е осигурен по друг начин, за да се отдаде на професията. Вярно ли е?

- Разбира се, че хората на изкуството вече не са в предните позиции на обществената значимост, каквито бяха преди 26 години. Изкуството и културата минаха от центъра на вниманието в периферията. От тази гледна точка се отрази и като заплащане. Но в крайна сметка кой в България е доволно платен? Нима лекарите, учителите? Но има макар и малко хора от средите на изкуството, които печелят изключително добре. Има и такива, които печелят достойно. Но има и огромна маса хора, които са на ръба на оцеляването. Но в нашите професии никога не се е работило за пари. Да си актьор, художник, писател, то не е за да печелиш, а защото не можеш да не го правиш. Ти така си устроен.

- Звучи философско-примиренчески.

- Не е примиренческо, а обективно. Този разговор, който водим, ние сега, би следвало да го водят хората, които се занимават с бюджет, и да го водят с по-голям коефициент на полезно действие. Но като имаме предвид какво е състоянието на държавата, не може да не стигат средства за здравеопазване, образование, армия, та и за култура. Но все пак трябва да има някаква равнопоставеност между всички национални приоритети. Ако не става, нека държавата да прояви доблестта и да каже: тя, културата, не ни е национален приоритет. И да се знае. Въпреки че не вярвам да има някаква целенасочена злонамереност към културата. Просто няма достатъча ефективност. И това е проблем не само наш, но и на властта.

- Доставя ли ви удоволствие да се занимавате с фондацията академия “Аскеер”? Другояче не си обяснявам как един добър актьор би се захванал с това.

- Понякога ми е уморително, ужасяващо Но чак тегоба не ми е. В крайна сметка се занимаваш с това да доставяш радост.

- Неотдавна се разшумя за спектаклите ви на „Емигранти“ (пиеса от Славомир Мрожек - б.а.) в чужбина в партньорство със Сашо Дойнов. Как беше?

- Прекрасни изживявания във Виена, Грац, Братислава. Да видиш как се приема сериозен театър. Да не се лъжем - българите в чужбина предпочитат по-весели, смешни неща. А Мрожек е висока европейска класика, съвсем невесела. Но предизвика възторг даже и у поляците, придирчиви към интерпретациите на техния автор. Тепърва ще играем из Европа. Представлението е специално, понеже се занимава с екзистенциалната емиграция, с вътрешното емигрантство. То е страшното. Екзистенциалният емигрант е мъртъв за обществото.

- Задавам често въпроса - защо изчезна от сцената политическата сатира при това изобилие на материал? Питам и вас.

- Този жанр живееше десетилетия преди 10 ноември. Мястото за истинска политическа сатира беше театърът, защото в него може да се говори иносказателно и всичко става на живо. А сега как да има политическа сатира в театъра при всичките тия сайтове, преса, телевизии и пр. Театърът трябва да се състезава със себе си, а не с новите медии.

- Театърът се отказва да отразява народното недоволство както навремето, така ли да разбирам?

Не му е работа това. Негова работа е екзистенцията и вечното - като на всяко изкуство. Наблюдавам, че интересът на зрителите не е към злободневното, а към високото. Но си има публика за всичко. Не можем да искаме всички да са театрални зрители. Има си публика за театър, опера, шоу, риалити. И да не се сърдим на хората, а на себе си, когато пропуснем да привлечем някой с потенциите на театрален зрител. Затова сме отговорни. Не ще се уморя да повтарям, че не му е работа на театъра да възпитава. Да възпитават семейството, училището. Театърът разчувства, замисля, провокира. Дидактиката не му приляга.