Димитър Димов (1909-1966 г.) е във всичко по-различен от другите ни най-големи писатели и от изградената представа за битовото поведение и стратегия на българския автор. В детството и юношеството му нищо не подсказва писателски амбиции. Той прекарва най-много време в своите химическа и физическа лаборатория, рисува, чете и щудира философи, учи чужди езици. Записва да следва ветеринарна медицина, след дипломирането бързо се ориентира към преподавателска и научна кариера. Която обикновено води до израстване само след пълно отдаване. И за двадесетина години стига до професорска титла и длъжност ръководител на катедра. Но през 1938 г. без никакво литературно предизвестие издава роман - “Поручик Бенц”. Който е неочаквано различен и от национални традиции, и от съвременните търсения.

Д. Димов си има и други странности. Една от които е да стои далеч от писателските среди. Затова едва ли се е впечатлил какво (не) мислят за неговия пръв роман. И издава втори - “Осъдени души” (1945 г.), чийто сюжет е подсказан от престоя му в Испания, където специализира в науката си. Романът е ни повече, ни по-малко световно явление и в темата Испанска гражданска война, и изобщо.

Било е време на литературен суховей. Довял стихове за вожда и подобни идеологически панегирици в поезията и в прозата. На повърхността. Защото в истинските писателски подмоли зреят литературни бисери. Първия и за дълго най-големия изготвя в непроницаемата си черупка Д. Димов - романа “Тютюн” в края на 1951 г. Издаването му, читателският прием и по-нататъшната съдба на книгата и автора й са най-представителният и същевременно символен, ненаписан, а публично изигран обществен роман. Който си струва да бъде разказан.

Подобно на предишните Димови романи и този е органичен, произтичащ от авторовата същност, битие и опит. Изборът на тютюна за сюжетно поле обаче е предопределен и от важността на отрасъла в нашата икономика и бит, решен е от преценката на учения и интуицията на писателя - българският живот би бил най-добре романово изразен с тютюнева сага. За нея Д. Димов се подготвя с информация до степен историк на проблема. Което, разбира се, не следва да приемаме като най-главната предпоставка за успеха на романа. А той е в модерното разбиране за този жанр, в умелия синтез между отлично организирания, равностоен на живота сюжет и послания, характеризиращи както времето, така и човешката вечност.

Официално разпването на романа и автора се извършва с идеологически гвоздеи. Но същинският инструментариум е по-различен - завист към Таланта и непоносимост към Другия. Пишещите братя трябва да знаят, че тя, завистта, няма способност да унищожава талантливите произведения. Нито да превръща бездарното в талантливо. И въпреки това най-настървени и най-дружни срещу романа са белетристите.

“Тютюн” излиза през есента на 1951 г. Книгата триумфира сред читателите. Димов изпраща екземпляр от романа на Вълко Червенков. Дали не е предчувствие на писателя да търси защита? “Вождът” се заинтересува и прочита книгата. И на 1.І.1952 г. изпраща новогодишно поздравление на Димов: „Дочитам го вече - дочитам го с дълбоко удовлетворение, дочитам го с превелика радост за нашата художествена литература, за Вас и Вашата сполука, другарю Димов.” Предусещайки заплаха, авторът показва писмото на двама-трима писатели. И така го е направил популярно.

Червенков си е Червенков. Но възжеланата награда за 2-3 книги е Димитровска. А кандидатите само в раздел “Белетристика” са 6. На две заседания на Президиума на Съюза на БП и на общо събрание се отлага крайното решение за “Тютюн”. Съдниците все още набират смелост за погром. Не е известно кой предлага “колегиално” аутодафе. Официално то ще се нарича обсъждане на романа от секция “Белетристи” и “Критици” към СБП. Продължило при отворени врати три дни - на 8, 11 и 13 февруари 1952 г.

По време на “обсъждането” белетристът Челкаш казва: “Димов като че ли някак си живее вън от литературата досега.” Иван Бурин го допълва: “Има тежко раздвоение на автора между ветеринарната медицина и литературата.” И двамата неволно засягат първата същинска причина за съда над Димов. За обвинителите той е Другият, Чуждият, когото те ще искат да осъдят, да променят и да направят свое подобие. На него не му трябва среда, която да го обсъжда и той да я обсъжда. А вероятно е и предчувствал какво може да произлезе от постоянното общуване с писателството.

Георги Караславов чете на колегите си откъси от романа и заявява: “Това е непоносим български език.” Всеизвестният с писането на килограм Ст. Ц. Даскалов заявява: “Той има много празнословия, риторика.” И още: “На мене ми се струва, че има дружба на Димов с буржоазните писатели.” Безпомощната и абсурдна “конкретика” на обвиненията на белетристите и солидаризирането им показват, че: В основата на всичките им думи и действия срещу романа и автора стои и завистта. Защото те са доловили недостижимостта на “Тютюн”, която ги поставя в сянка.

На 1 март 1952 г. Президиумът на СБП, окрилен от “обсъждането”, гласува против “Тютюн” да бъде предложен за Димитровска награда. От 17 присъстващи членове 7 са “за” - шестима поети и професорът в СУ Петър Динеков. С “не” се противопоставят всичките седем белетристи, критиците и поетът и фолклорист Иван Бурин.

Самонасъскалите се съдници са забравили, че вождът Червенков е харесал романа. Дни след отхвърлянето на предложението за Димитровска в“Работническо дело” се появява редакционна статия “За романа “Тютюн” и неговите злополучни критици”. След 22 години Червенков ще сподели: “Починът за тази статия беше мой. Проект за статията беше изготвен при най-близкото участие на Христо Радевски и Атанас Стойков, главен редактор на вестника, и двамата членове на ЦК…”

Литературната посредственост бързо излиза от шока и започва да се кае по унизителен начин. Ст. Ц. Даскалов, наговорил обидни нелепости за стила на “Тютюн”, изведнъж се оказва “горещ привърженик” на автора на “Тютюн”: “Аз не съм отричал Димов. В изказването си аз лично подчертах, че е високо талантлив и уважаван от мен автор, но поради определения регламент на времето бях прекъснат и нямаше възможност да се изкажа надълго за онова, което харесвам в романа му…” “Трогателен” е и Иван Бурин: “Когато прочетох романа, аз сложих щампата и приех онова, което се покриваше с нея.”

Макар романът да е “забележително произведение”, е поискана авторска преработка заради “известен обективизъм, претрупаност в повествованието и на много места твърде досадна небрежност към езика”. И лежерно е внушено на Димов, че “тези недостатъци лесно могат и трябва да бъдат отстранени от автора”.

Могъл ли е Димов да не се поддаде на натиска да “поправи” романа? Не е било невъзможно, но той не го взема за унизителен компромис. Д. Димов, който за разлика от „критиците” си вярва в идеали, им е странен, защото се стреми да осребрява не конюнктурата, а таланта и интелекта си. И не иска да е един от тях.

А следва удовлетворяващата го хармония на писателя с учения и преподавателя. Поради което отнася мечешката прегръдка на тоталитарното “доброжелателство” в държавата и в литературата. По начин, близък до самовнушението, деликатният човек приема насилието на таланта като общополезно дело. А интелектът и съзнанието за значимост му подсказват избора: “Тютюн” да си остане “Тютюн” - както ще заяви в статия след преработката. Като се отказва от алтернативата: “Да преработя коренно “Тютюн”. Но не е предвидил каква цена ще плати. И тя е: Усилията за написването на близо 200 страници наново отнемат завинаги енергията му на писател романист. След случая “Тютюн” той живее 14 години. В зряла възраст за най-трудния белетристичен жанр. Има замисли, има започнати творби, оплаква се от липса на време. Но няма романи...