За нас открай време клането е празник, а празникът - клане!

Лазенето под маса в трезво състояние е по-безвредно от лазенето по клинична пътека

Два пъти в годината у нас евроатлантическите ценности отстъпват място на източноправославните. Ако ме попитате кои са евроатлантическите ценности - убийте ме, не знам! Не ни и казват - сигурно за да не питаме къде са и защо ги няма още по нашенско.

Свободата, братството и равенството май още не са стигнали до нашите земи. Какви братя, Боже Господи, ние не се слушаме, не можем да се гледаме, едва се понасяме едни-други, трошим глави и зъби за отнето предимство, ще се избием за един чукнат калник, а за едната пенсия направо човека заколваме!

С равенството също никак не ни се получава - тъкмо вземем, че повярваме, че някой ни е равен и ние - равни на него, и дойде охраната му и ни изблъска, да не дишаме въздуха на началството от толкова близо.

Свободата... Със свободата сме по-зле и от футбола - националният ни отбор е според статистиките на 69-о място в света (преди Хаити, Уганда и Беларус), но по свобода на словото сме на 113-о - след Непал, Украйна и Парагвай, но като малко утешение - все още преди Замбия и Нигерия!

Солидарността я разбираме като еврофонд - оная приятна купчинка пари, която в момента, в който стигне до нашата територия, моментално престава да е ценност и се превръща в обект за усвояване. След което пускаме водата и пращаме продукта на усвоеното в канала - към пречиствателната станция, построена с остатъка от фонда.

Даже и сьомгата не е - оказа се, че не я ловели в потоци бистри, ами си я угоявали с антибиотици и разни други вредности в рибарници, след което я оцветявали с боички, та да станела по-привлекателна.

Май единствената евроценност, която сме усвоили покрай евроатлантическата си принадлежност, е субсидираната грижа за щастието на кокошките, а напоследък - и за прасетата. И не само по фермите!

Влезте в което и да е заведение малко след полунощ - пълно е с щастливи кокошки и нашмъркани прасета!

Ето затова обичам тия два прекрасни периода в нашия живот, в които се връщаме към старите, родни, познати ценности - Коледа и Великден.

Настъпват блажени дни за просяците около църквите, уличните музиканти и студентите, които, увити в чаршафи и намазани с нещо бяло по физиономиите, се правят на статуи по кьошетата. Хубаво е, че поне през две от петдесетте и две седмици в годината изведнъж се преизпълваме с доброта, щедрост, милост към ближния и обич към милите сънародници, пускаме стотинки в кутийките и чашките на низшите духом и телом и проверяваме в смартфоните коя кауза да подкрепим с есемесче. Два пъти в годината есемесите, с които се събира по левче за лечение на болни деца, са поне с малко повече, отколкото тези, за които даваме по два кинта, та да класираме по-напред бигбрадър пред бигшвестер или обратното.

Пак не е малко! При положение че половината от вярващите все още не са много сигурни дали трябва да се прекръстват както дядо поп или както Роналдо, преди да влезе на терена.

Ако възприемем начина, по който патриотично настроените народни избраници говорят за изповядващите други религии, когато решат да говорят толерантно и етнически и политически коректно - ортодоксалните християни у нас, изповядващи традиционното православие, са кротки, разумни, трудолюбиви и мирни хора. И ние имаме много приятели сред тях...

Обидно ли ви звучи? Снизходително? Що? Като може за едни - що да не може за всички по същия начин?

Обичам и старите традиции! Предците ни, докато са ги създавали, сякаш са предвиждали какво ще се стовари на главите на потомците им!

На Цветница, да речем, закачаме венче от върбови клонки по вратите - да гони злите сили. Дотук - добре, силите се обезсилват и се разкарват - отиват да вършат белите си другаде, където върбата не вирее, примерно - в Близкия Изток. Венчето обаче трябва да остане да виси чак до следващата Цветница.

Защо?

Елементарно - защото изсъхналото клонче на вратата може да въведе в заблуждение съдия-изпълнителя, че вкъщи няма никой и той да се откаже поне временно да думка по вратата, за да изнесе телевизора и да го връчи на парнаджиите.

В петъка пък, след като разпитаме по-възрастните къде точно е църквата и как изглежда - стават грешки при разпознаването понякога, човек може да се натресе в храм на друго вероизповедание поради наследствен атеизъм - редим се на опашка, за да пропълзим под църковната маса с цел излечение на някаква болест или просто профилактично.

Очевидно някой още в дълбока древност е предвидил основаването на Здравната каса, както и серията здравни реформи и се е погрижил за живота и здравето на потомците си. При всички положения лазенето под маса в трезво състояние е по-безвредно занимание от лазенето по клинична пътека. В нетрезво състояние - няма разлика.

Говорейки си за нетрезвите състояния на средноортодоксалния организъм, стигаме и до един странен парадокс. След дните на пост, нарушаван чат-пат от някоя и друга тайна пържолка, след седмицата на СМС-благотворителност и братска обич, изведнъж настъпва рязка няколкодневна радикализация на населението.

В “Пирогов” се запасяват с два самосвала гипс за строшените глави и крайници, десетина километра лейкопласт, двайсет - бинтове, три хиляди ибришимчета конец номер пет - за шиене на рани, тон и половина сода - за стомашните посталкохолни промивки, спешават извънредни дежурни екипи и изкарват още столчета на колелца пред вратата - за да са готови за наплива от радикализирани православни.

Защото у нас всяка страстна седмица завършва с бурни страсти!

И това си е исконна традиция - всеки празник да започва и завършва с клане! Тук имаме голямо разминаване с евроатлантическите традиции. Там подскачат след великденските зайчета и търсят яйчицата им сред зелената тревица. Защото там пролетно време зайците били снасяли яйца. Дотук добре, но когато хванат някое великденско зайче, само го погалват и го пускат да снася още яйчица. У нас зайците нищо не снасят освен барабонки. Затова сме се ориентирали към агънцата. Пак така - тичаме след тях по зелената тревица, хващаме ги, галим ги по рунтавите гръбчета, а после – храс, им теглим ножа.

Какъв празник ще е тоя, като няма нищо заклано! За нас открай време клането е празник, а празникът - клане! Дали ще е рожден ден, сватба или погребение - без да играе ножът, нищо не става като хората!

Бутаме агънцето във фурната, нарязваме зелената салата, сипваме по едно и докато чакаме - то, агнешкото, дълго се пече, сипваме още по едно и изведнъж усещаме как толерантността изчезва, сякаш никога не я е имало, а радикализмът се надига у нас!

Тавата излиза от фурната, което е повод за още по едно-две-три, че и повече, започват буйни песни, зъбене на тирана, поради липса на актуален тиран - нарочваме някого отсреща, който ни е най-несимпатичен и така, от дума на дума - още преди последното кокалче да е оглозгано, първата глава вече е строшена.

Пак добре, че в “Пирогов”, както вече казахме, гипс - дал Господ...

А на сутринта - както е рекъл поетът - мир и тишина... И малко главоболие, разбира се! Какъв следпразник е този, в който нямаш повод да се оплачеш, че всичко те боли след вчерашното празнуване и да се извиняваш дълго и гузно на всички и за всичко! Това му е хубаво на традиционното практикуване на православието у нас - че радикализирането бързо му минава и остават само толерантността и махмурлукът.