Гробове на немски солдати и български генерал крие прочутият парк на Плевен

Историята на изоставено гробище на германски военнослужещи в Плевен ме заинтригува. В “Труд” бях срещнал редове за погребани в Плевен немски войници, за които липсваха сведения. В горещ юлски ден на 1999 г. с фотоапарат в ръка започнах претърсването на гробищния парк. И погледът ми попадна на похабени от годините надгробни камъни, скрити под гъста плетеница от храсти, треволяк и подивели къпини.

Нагазих страхливо в “змиярника”, който на места се увиваше до кръста. Там, където бе възможно, направих снимки на плочите - нащърбени и килнати настрани. Разчетох и надписи. В българската земя лежаха костите на Густав Кракау, Вилхелм Шоман, Карл Хенинг, Оскар Тотзен, Франц Щроов, Вили Херуог, Фридрих Янсен, Ксавиер Кирмайер, Ерхард Опиц, Феликс Ерхард. Всички си бяха отишли от живота през ноември и декември 1916 г. Сред имената на немските войници бе изписано и името на болничната сестра Хелене, починала на 9 септември същата година.

В тази компания малко странно се вписваше името на войника Тандес (полева поща 203350 Е), погребан в Плевен доста по-късно, на 6 април 1941 г.

Откъде бяха попаднали тук тези млади хора, уловени на зловещото хоро на Първата световна война? От какво бяха си отишли: от заразна болест или от тежки наранявания в бой?

В плевенските архиви липсваха събитията от 1915 и 1916 г. Ни вест, ни кост от протоколни книги или медицински дневници. Кметски документ удостоверява, че тогава в града не е имало епидемия, а през 1916 г. е регистриран само един болен от вариола.

Според писмено военно свидетелство през август 1916 г. Четвърти плевенски полк е изпратен да смени на позициите немски военни части, получили нова дислокация. В Плевен е разположен немски лазарет за ранени от фронта. Така възниква предположението, че германците от плевенското гробище са били пациенти на лазарета, затова при тях е болничната сестра Хелене.

След разходката сред гробищния пущинак публикувах описание и снимки в първия брой на туристическия вестник “Ди зоненцайтунг”. Озаглавих материала: “Познава ли някой немските войници, намерили през 1916 година вечен покой в България?” Вестника предадох в Дрезден на д-р Манфред Кунц, шеф на един от най-големите военни музеи. Чрез него конфузната картина от немското гробище в Плевен тръгна “по веригата” и само след година Федералната република предприе мерки “за честта на пагона”.

Така днес, 100 години след смъртта на германските ефрейтори, край Вит има едно подредено и изчистено с акуратност военно гробище с надгробни плочи и голям паметник с цветя и надпис “На героите на Отечеството с благодарност”.

Преди 120 години в Плевен се ражда българин, който ще извърви пътя от редник до генерал. Ще върви в лъчите на изгрева на изток, а ще спре в сенките на Кайлъка на запад. Иван Винаров е млад защитник на отечеството си в пожара на Първата световна война. Превратностите на времето го пращат в партията на модерните социалисти, излиза на позициите на войнишкото въстание край Владая. Затворът го приема за кратко, защото емигрира в Съветския съюз. Преминава през илюзии и разочарования, болшевишка партия, военна академия. Става ценен кадър на разузнаването, има важни мисии в Китай и Европа. През 1938 година е обект на сталинските чистки, през 1940-а доверието в него е възвърнато. По време на Втората световна война има отговорни задачи при Третия украински фронт в битката с кафявата чума в Европа. Започва кариера на мирния строителен фронт в България: командва “Трудова повинност”, министър е на строежите и пътищата, обладава и други високи постове. През 1960 година е повишен в звание генерал-лейтенант, през 1964-та е обявен за Герой на социалистическия труд.

Генерал Иван Винаров е инициаторът и почетният председател на организационния комитет за изграждането на прочутия парк “Кайлъка” в родния Плевен. В любимия си парк генералът народен представител обитава скромна по размери къща, до нея пожелава да бъде положен през 1969 г.

От бащиния архив извадих облигация от юли 1947 година, удостоверяваща заплащането на почетен дял за “Кайлъка”. Имах нотариално пълномощно да потърся привилегиите, обещани някога на платилите строежа на парка: безплатно плуване в басейните, безплатно въдичарство в язовирите, а “желающите да получат от общината на Плевен места в Кайлъшката долина за построяване на малки хубави вилички”.

В дъждовен ден след тазгодишния великденски празник потънах в зеления полумрак на “Кайлъка”. Водач ми беше Митко Кръстев, запазил спомени за генерала: “Най-напред имаше малка барака бунгало, след това построи къщата на неколкостотин метра от профилакториума и хотела на завоя до кулата на парашутистите. Около къщата имаше асфалтирана алея с пейки, пътечка с цветни камъни, надвиснал над нея асмалък. Генералът бе построил малка оранжерия, фазанария и рибарник. Пред къщата покрита тераса с масивна маса, до която го виждахме да седи и да отпочива.”

Пробивайки си път между буйната дива растителност, с моя водач намерихме това, което беше останало от Иван Винаров, благодетеля и народен представител на Плевен. Разрушената къща, мъхясалите основи на оранжерията, “джунглата” над фазанарията и рибарника.

И занемареният гроб на един български генерал.

Всичко тече, всичко се променя. Гърците говорят, германците действат. Ние все пак сме се отблагодарили, премествайки “тоталитарния” паметник на Иван Винаров от центъра на Плевен в едно кътче на “Кайлъка”.

С многозначителния надпис:”„Ти тук отново се завърна. Всъщност тук ти винаги си бил!”