Признавам, не приемах за достатъчно значимо творчеството на Пенчо Славейков (1866-1912 г.), че той да бъде кандидат и евентуален носител на Нобелова награда за литература. Всъщност не съм му отрицател, каквито той има немалко у нас. Част от моите възражения се дължат на непомерното възхваляване на поета. Ето едно от скорошните: „Това произведение на П. П. Славейков (”Кървава песен”) е възлово за българската литература и по своето място и значение за развитието на литературата ни то стои наравно с „Под игото”. Не по сила на внушението, нито като влияние върху народностното съзнание, а като етап в промяната на художественото мислене, като изразяване на идеите на времето и представите за морал и съвест.” След което следва и самоопровержението: „Пенчо Славейков не успява да осъществи замисъла в поемата не поради творческа немощ, а защото по неизбежност влага в оценката на едно историческо събитие от близкото ни минало оценката на своето настояще.”

Няма как при неосъществен замисъл да си създал възлово произведение в литературата. А „откритието”, че си подвластен на своето време, оценявайки миналото, е трогателно, но неубедително обяснение за непостигнатостта. Иначе пък уважаваният от мене литератор от миналото Иван Мешеков вкарва в разхвалването елемента манипулация, обявявайки, че Йовков е „ученик и приемник на Пенчо Славейков”. Него, Йовков, за когото е известно, че с Гео Милев са сред най-авторитетните отрицатели на „учителя”.

Приживе Пенчо Славейков е прицел на един от най-шумните скандали в литературата ни. Кирил Христов го уличава в кражба на поемата „Фрина” от руския поет Всеволд Крестовски. Защитата - по изпитана рецепта, не е опровержение, а атака срещу обвинението - Яворов открива и у Кирил Христов плагиатство. В по-ново време има не един и два изнесени факта за неговото фриволно използване на чужди текстове - главно от немски поети. Към нееднозначното плагиатство ще добавя посягането на всякакво равнище - сюжетно, тематично, стилистично, изразно, както и преработката на фолклорни текстове, без това да се упоменава. Ето как Пенчо Славейков, който нерядко критикува Ботев, разполага с негови стихове от „Хаджи Димитър”:

„Грей чуждо слънце в тоя чужди край” - „Харамии - ІІІ”

„Грей и ти слънце в таз робска земя” - „Хаджи Димитър”

„Ей пада ведра нощ; вълшебно месец грей

И плаха гмеж звезди обсипват свод небесен…” - „Кървава песен”

„Настане вечер, месец изгрее.

Звезди обсипят свода небесен” - „Хаджи Димитър”

„Тоз, който в бой умре, в смъртта ще оживей.” - „Марш”

„Тоз, който падне в бой за свобода, - „Хаджи Димитър”

той не умира…”

Всичко това дава основание за много сурова оценъчна санкция за Славейков. Но нека да обсъдим заедно и после да се произнесем или осъдим. Казаното дотук, а и горделивото отминаване на обвиненията срещу него, ме карат да мисля, че Пенчо Славейков има друга мярка. Той приема общия литературен словен масив, изграден преди него, а и създаван по неговото време, за общо достояние. Което той (а и вероятно не само той) може да използва свободно за творчеството си, след като го трансформира до свой текст. Трансформацията включва различни степени на усвояване: влияние на патоса и посланието; припокриване на сюжет или конструкция; преработка на безименни фолклорни текстове; свободно необозначено цитиране - буквално или с леки преправяния. Това можем да отнесем до значителна част от творчеството му. Казаното обяснява и лансираната от него теза за същността на творчеството - естетизация и художественост като най-важни. И отношение към литературата най-вече от тези позиции. На това са построени и критическите му текстове. И крайностите в оценките на предходниците Захарий Стоянов, Ботев, Вазов. Ботев той обвинява в отсъстваща художественост, в крайна емоционалност и в това, че доминиращата му емоция била възмущението.

Няма да оспорвам тезите му. Ще сравня преживяванията на Вазов и Пенчо Славейков в сходна ситуация. Органичният автор, народният поет се самоупреква и снижава постигнатото в „Епопея на забравените”, признавайки в тях едва ли не екстазното влияние на патоса на героични оди на Виктор Юго. При Славейков няма и следа от себеукор и при доказани, и при други ясно очертаващи се влияния. Очевидно за него забъркването на литературното тесто е маловажно. Истината е само във втасването и в овкусяването.

Точно в тези компоненти е неговата сила. Но преди това да кажа - всяка човешка дейност се измерва с крайния резултат. Самостойността му може да бъде оспорена само при безспорна кражба, наричана в литературата плагиатство. Другото отмерваме с оневиняващата дума влияние, което невинаги излиза наяве или се забелязва само от изкушени. И то не предизвиква въпроси, оставайки преди всичко в авторовото съзнание. Писане от тези тип определя в голяма степен и типа творчество. Тъкмо и заради това Пенчо Славейков е предимно епически поет. Основно творчеството му е изградено върху стихотворния събитиен разказ. Първата особеност на този разказ е неизменният авторов коментар на събитийния поток, втъкан в разказа, често изразяван с един епитет само. Това е едва ли не вродено умение, дължащо се на несъмнения литературния интелект на Славейков (което води и до самоувереността и несъобразяването с одумванията за литературни заемки). Така неговият разказ не е повторение на възможен житейски сюжет, а неотменно следване на нравствена и естетическа цел. Т.е. това е художествеността, за каквато пледира той.

Освен интелекта и друго негово умение циментира и характеризира стила му - езиковият свят. Позволявам си да го нарека свят, защото няма друг наш писател, положил толкова, общо взето успешни, усилия да изгради свой отличителен езиков изказ. Но още първият адепт на Славейковата поезия д-р Кръстев, стъписан от изказа, определя стиха му като тромав. Това не е точно, по-вярното е, че е претрупан. И то защото се подчинява на коментара, на езиковата прецизност, на художествената логика, при които поетът е убедителен. Което не значи, че в редица случаи (пример е и „Кървава песен”) прецизността не води до обстоятелственост и до нечетивност. Езиковите нововъведения и стилистичните прийоми на Пенчо Славейков са много, като и тук - това вече е позволено, редица от тях са с чужд произход. И си заслужават специално изследване. Не че и тук няма отделни провали, като: „И поднеха те мъртвия труп /?/”.

В епическите си творения Славейков (припомням книгата с подзаглавие „Епически песни“) има постижения като „Катунари”, „Неразделни”, „Ралица”. Но и немалко непокоряващи творби. То е и заради посочени особености на неговата поезия, заради отстояването на избраната роля епически поет. Който отдава емоционалната си ангажираност на други, често привнесени сюжети. И тя, неговата емоционалност, е преди всичко интелектуална и съпричастническа. А все пак като литературен род поезията предполага на първо място сюжетите на авторските преживявания. Там, където Славейков се решава да стори това, се открояват сериозните му постижения. Личностната си представителност той изразява в немного тематични направления: божествена предназначеност на таланта; възвишена духовност на сътворяването; преодоляване на страданието; вярност към славна традиция; съзерцателно съизживяване на божествения свят. И макар понякога - в поемите си за гениите Микеланджело, Бетовен (Cis Moll), Шели (”Сърце на сърцата”), да използва поетичния разказ, и там той е преди всичко лирически поет, наметнал прозрачното було на епика. Останалите постижения с несъмнена значимост са „Псалом на поета”, „Баща ми в мен” и по-голямата част от книгата му „Сън за щастие”. Така и той остава подвластен на парадокса: да създадеш най-доброто в противоречие със собствената си догма.