САЩ и ЕС демонстрират висок толеранс към изстъпленията на лидерите в региона

На пръв поглед, особено в сравнение с други части на света, Балканите изглеждат в изключителна форма. Особено през последните години на амбиции за интегриране към Запада. През 2013 г. Хърватия формално се присъедини към Европейския съюз след девет години на преговори. Предишната година Сърбия стана официален кандидат за членство в съюза. А през 2014 г. Албания се присъедини към Черна гора и Македония, които преговарят за влизане вече няколко години. Дори Косово, чиято независимост не се признава от пет държави членки, подписа Споразумение за стабилизиране и асоцииране с ЕС, полагайки пътя на едно потенциално бъдещо членство.

Междувременно през миналия декември НАТО отправи официална покана към Черна гора; само месец по-късно без излишен шум сръбското правителство подписа Индивидуален план за партньорство с алианса, с който не само се задълбочава сътрудничеството между сръбските и западните военни, но и дава на войските на НАТО имунитет и правото на свободно придвижване през територията на Сърбия. Албания и Хърватия са членове на алианса от 2009 г., докато кандидатурата на Македония продължава да се спъва от спора за името с Гърция.

Целта на западния дипломатически напън е да контрира руското влияние в региона и да гарантира консолидирането на демократичните режими и върховенството на закона. И усилията на Запада изглеждат плодотворни.

От близък поглед обаче плодът изглежда прогнил отвътре. Ново поколение автократи завзема Балканите, често пъти с директното съучастие на фанатизирани американски законодатели и разсеяни европейски администратори. Привидното позападнячване на региона дойде на висока цена.

Големите играчи в САЩ и ЕС съвместно предпочитат да затворят очи за корупцията, която разяжда балканските правителства, и пренебрегват пълзящия възход на авторитарни лидери. Тези автократи действат по различни правила от тези, използвани през 90-те: в международен план ентусиазирано прегръщат ЕС във външната си политика. С изключение на Сърбия същото важи и за НАТО. Добре са обучени да приспиват западни дипломати с думите, които очакват да чуят, докато най-нагло подкопават демократичните принципи и върховенството на закона.

Тези лидери често пъти подкопават вътрешните си опоненти посредством съюзи с олигарси, често пъти зависими от държавата за богатството си, и упражняват директен контрол върху медиите и съдебната власт.

Да вземем за пример Черна гора. От 25 години държавата с население 650 000 души под една и или друга форма, се контролира от действащия премиер Мило Джуканович и неговата Демократическа партия на социалистите. В края на 90-те Джуканович се отцепи от просръбското крило на партията и през 2006 г. изведе Черна гора до независимост от Сърбия. Оттогава страната е личен вилает на фамилия Джуканович. Италиански прокурори обвиниха премиера през 2007 г., че през 90-те е бил замесен с контрабанда на цигари и пране на пари, което той ожесточено отрича, криейки зад дипломатическия си имунитет от съдебно преследване. През 2009 г. Международният консорциум на разследващите журналисти разкри активи на името на Джуканович на стойност 15 млн. долара - за човек, който декларира месечна заплата от 1 500 евро, това изглежда прекалено.

В Македония десетилетното управление на десноцентристката ВМРО-ДПМНЕ на Никола Груевски беше придружено не само от пълзяща корупция, но и от задълбочено и открито подкопаване на демокрацията. През миналата година избухна скандал с подслушване, който разкри широката практика на правителството да използва тайните служби да шпионира опозицията и съюзниците на Груевски. До 2014 г. ЕС констатираше много малко проблеми в Македония - след избухването на скандала разследване на Еврокомисията установи, че правителството системно „се е намесвало в делата на съдебната власт, ограничавало е свободата на медиите, извършвало е изборни манипулации, размивайки границата между държава и партия“. Политическите последствия от скандала, включително парламентарният бойкот на опозицията, бяха разрешени с посредничеството на ЕС, който гарантира оставката на Груевски и насрочването на избори за следващата година. Отсъствието на Груевски от властта изглежда само временно - той води активна кампания с всекидневни медийни присъствия, а ВМРО-ДПМНЕ продължава да е най-популярната партия в Македония.

От Хърватия до Албания Балканите са изпълнени с мрачни истории за автократи, пременени в дрехите на демократи. Все пак най-голямата политическа трансформация - от военнопрестъпник до галеник на Запада - без съмнение принадлежи на премиера на Сърбия Александър Вучич.

Той бързо се превърна в любимец на западните правителства с желанието си за прекъсване на руското влияние в страната. Всичко постигнато от Вучич се случи на фона на ожесточена съпротива от страна на управляващия партньор и бивш ментор, президента Томислав Николич. И двамата в края на 90-те са политически съюзници на покойния сръбски диктатор Слободан Милошевич. Вучич беше сред малцината балкански лидери, приемани в Белия дом, където разговаря с вицепрезидента на САЩ Джо Байдън и съветника по национална сигурност Сюзан Райс. С впечатляващ за американците жест Вучич подписа споразумението с НАТО, подкопавайки възможно руско военно присъствие в Сърбия. Без изненада Москва отговори с обидено поведение, но засега избягва да предприема ответни ходове.

Вучич успя отчасти да се хареса на Запада с демонстрираното желание да продължи преговорите с ръководството на Косово в опит да „нормализира“ отношенията с новородената страна. Тези опити обаче нямат нищо общо с истинските намерения на Сърбия някога да признае независимостта на Косово или да разпусне паралелните институции, които поддържа в северната му част. Под натиска на САЩ и ЕС косоварите се съгласиха да приемат и интегрират част от тези структури, което предизвика политическа буря.

По най-различни причини политическите лидери в САЩ и ЕС демонстрират висок толеранс към изстъпленията на балканските автократи. В контекста на кризата в Украйна американските приоритети се обърнаха към разширяването на НАТО и минимизиране на руското влияние в региона, предимно в Сърбия и Черна гора. Което превръща лидери като Джуканович и Вучич в ценни събеседници.

Променящият се геополитически пейзаж налага нуждата от ефикасни балкански лидери: в наши дни възможностите им да дават бързи отговори на експедитивните искания на западните сили са ценени много по-високо от постиженията им в дългия и бавен процес на демократични и съдебни реформи. Бежанската криза превърна Македония във важна гранична страна и ЕС си затвори очите пред бруталните тактики, използвани от властите да спират мигрантите от Сирия и Близкия изток, тръгнали към Австрия, Германия или Франция. Усилията на Сърбия за контролиране на бежанските потоци също бяха аплодирани, особено предвид напрежението, което създаде ситуацията в съседна Унгария.

Растящите грижи на западните общества със сигурността и политическата стабилност са частично отговорни за безгрижното цъфтене на балканските автократи. Регионът може да осигури ефикасен буфер срещу влиянието на Русия в Европа и да подсили континента срещу бежанските вълни от Близкия изток. Но ЕС и САЩ трябва да си зададат въпроса дали прозападни олигарси, автократи и клептократи са по-доброто решение от Путин и въобще полезни ли са за дългосрочните интереси на Запада в региона.