От Катон до Бепе Грило Светът, в който смартфоните стават с все повече ядра, а пералните – все по-безшумни, е най-добро място за живеене

Партията на комика Бепе Грило се очерта като първа политическа сила в Италия на местните избори, които текат в момента. Гледайки това, гледайки и какво се случва и у нас, не можем да не си зададем въпроса: защо комиците изтикаха политиците? Най-простият отговор е: защото комиците вече звучат по-сериозно от политиците. За съжаление, този отговор, колкото и закачлив и симпатичен да изглежда, е ако не грешен, то поне подвеждащ. Подвеждащ, доколкото рисува образа на един просветен и взискателен електорат, превъзхождащ политиците. Всъщност, ако политиците са гламави, дребнави, крадливи, страхливи и надменни, то е единствено защото са проекция на своите избиратели.

А как се получиха тези избиратели? Постепенно. Всичко започва преди 2769 години с едни овчари на същия този полуостров, на който днес триумфира Бепе Грило. Правят си град и този град започва да се справя не зле за времето си. Преди 2562 години потомците на овчарите свалят царете си и основават Res Publica Romana, с което поставят началото на онова нещо, което и до ден днешен наричаме „политика“.

Доста по-скоро, преди някакви си 2200 години, на същия полуостров избират Марк Порций Катон за цензор и той започва да опява до втръсване, че Картаген трябва да бъде разрушен. И действително Картаген бива разрушен, макар и няколко години след смъртта на Катон. Така, след половин век досаждане в сената, Цензорът не успява да види плодовете на натякването си. Но пък светът ги вижда и от този ден се превръща в нещо, което ние днес с основание или без, наричаме „цивилизован свят“.

Преди 2060 години Римската република на практика престава да съществува, защото Цезар слага началото на династия, която запазва републиканските атрибути само проформа. Така започва Римската империя, на която днес всички искат да приличат – и Съединените щати, и Русия, и Европейският съюз. Тази империя опложда (или заразява) всички брегове на „нашето море“ с „нашата цивилизация“.

Разраснала се до огромни размери, развила се политически, административно и културно, в един момент Империята започва да се задъхва от обичайните неща: бюрокрация, корупция, идейна безпътица. Някъде по същото време се появява християнството. Първоначално то не е прието добре заради своята резервираност към целия пантеон на езическите богове, но Константин Велики вижда в него нова възможност. Точно преди 1703 години в гр. Медиоланум (Милано) с нарочен документ прекратява гоненията. Така нашата цивилизация става християнска.

Християнската цивилизация започва да гледа по различен начин на човека. Вярвайки, че човечеството е една природа в много лица, християнството вижда у всеки човек образ Божи, който заслужава в най-добрия случай преклонение, а в най-лошия – поне уважение и съобразяване. Това е зародишът на идеята за човешките права, но тази идея избуява по-късно.

Преди 668 години Европа е сполетяна от най-страшното бедствие в историята си – чумата. Тя унищожава повече от половината хора и става причина за такива събития като написването на „Декамерон“ на полуострова на Бепе Грило и завладяването на един друг полуостров от турците – Балканския. Твърди се, че след падането на Константинопол преди 563 години, цветът на неговата интелигенция бяга на Запад и по-специално на полуострова на Бепе Грило. Донася със себе си доста византийска книжнина и неволно дава тласък на едно явление, което по-късно ще наречем Ренесанс.

Ренесансът е шокиран от измирането на европейците и загубата на Константинопол. След толкова много смърт, всеки човешки живот става ценен, човекът отново се радва на човека като на нещо изключително. Преклонението преминава към личността. Уважението, зачитането става толкова голямо, че измества Бог от центъра на света, за да постави на негово място Човека. Това явление познаваме като „хуманизъм“.

Бидейки в центъра на света, човекът не може да не е най-великото нещо в него. И ако той е най-великото в природата, то най-великото у него е разумът. Настъпва Просвещението. Разбира се, бързо се появява и Романтизмът в опит да балансира разюзданото Просвещение, но на практика по-скоро го допълва, отколкото да го коригира. Двете заедно дават нещото, известно като „модерен свят“.

Каква е целта на модерния свят? Да става все по-добро място за живеене. Кои са ценностите му? Демокрация, плурализъм, защита на човешките права. Много е досадно когато постигнеш целите си и осъществиш мечтите си. Безспорно от модерния свят никога не е имало по-добро място за живеене. Хората никога не са били повече на брой, по-богати, по-осигурени и по-дълголетни – твърди се, че всички хора, живели някога на света, са по-малко от тези, които живеят в момента и които ще бъдат два пъти повече в съвсем близко бъдеще. Безспорно модерният свят като място за живеене от ден на ден става и все по-добро, поне доколкото процесорите на смартфоните стават с все повече ядра, а пералните – все по-безшумни и икономични.

Но главната ценност и заветна цел е хората, колкото повече стават, толкова по-богати да бъдат, да работят все по-малко, обгрижвани от синдикати и трудова медицина, да придобиват все повече права и тези права да се защитават чрез все по-рафинирани средства.

Кой трябва да осигури всичко това? Политиците. Затова имаме демокрация, затова гласуваме за тях. Разбира се, политиците са неспособни да го сторят, но поне са способни да го обещаят. Научили това, политиците научават и следващото – могат да обещават колкото си искат и каквото си искат, без да се налага всичко да изпълняват. Налага се да изпълняват само онова, за което могат да намерят пари, включително и като теглят заеми, които ще връщат следващите политици, дошли на власт с още по-големи обещания. Това наричаме „популизъм“. Но понеже в потока на необузданите обещания тази дума не звучи добре, популистите са изнамерили евфемизъм – „социална държава“.

Демокрацията е конкуренция. В тази конкуренция всеки следващ идва с по-големи лъжи и фантасмагории от предишния. Накрая политиците се превръщат в комици. Но понеже като политици са професионалисти, то като комици са обикновени аматьори. Тогава идват професионалните комици и помитат всичко от сцената. Ето защо комиците изтикват политиците – отговорът на въпроса, който поставихме в началото. Ако на някого аргументацията му се стори несериозна, да не се чуди – настъплението на комиците е повсеместно и авторът на тези редове е един от тях. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.