Деветдесетгодишният Георги Нешев кара смел ЗАЗ

След като логично Шишман го “нема у целата схема”, значи мърморещият през ауспуха “Запорожец” в старата престолнина трябва да принадлежи на друг. Това е деветдесетгодишният Георги Нешев.

Почти вековният “младеж” гледа наперено света от седалката, защото е носител на два рекорда със световна марка. Единият е за това, че на тази фантастична възраст е в идеално физическо състояние за правоспособен водач на МПС. Вторият рекорд е, че влюбването му в някогашното съветско возило завършва с брак през далечната 1977 г. Георги Нешев, преподавател по радио и телевизия във Военното училище в Търново, се жени за “зазката” с решителното сватосване на колега полковник от Варна. Полковникът урежда с връзки “пристанушата”: запорожката избягва от варненската “Мототехника”, където по списък е чакал ред да я купи друг кандидат. И така вторият рекорд на “младежа” Георги е фактът, че това му е първата и единствена досега кола. А пък и ламаринената булка е взета новичкодевствена и вече половин век не е позволила друг да я яхне...

Петдесетгодишната запорожка е обичана до полуда от бай Георги, който се крие в миша дупка от желаещите да купят това ретросъкровище на някогашната съветска техническа автоконструкторска мисъл. Тази обич е малко платоническа, дали защото като военен е ходел по маневри, или е давал дежурства по полк, та не е имал време да се подруса повечко върху пружините: любимата му е кажи-речи само разработена и недоизползвана, километражът сочи малко по-малко от сто хилядника...

Любовта на Парис и Елена, на Ромео и Жулиета и прочие бледнее пред фаталното привличане в близкото минало между българина и запорожеца. Нека тръгнем с шеговито намигване към историята. Според нашето скромно мнение тъжната раздяла между Русия и Украйна става през 1994 година. Тогава Русия решава, че няма да има вече инвалиди, и спира колосалните поръчки за “автомобили със социално предназначение” в бившия завод “Комунар” в украинския град Запорожие. Производството на завода наполовина “отива на кино” и това е мрачната кончина на един от най-популярните и евтини автомобили в соцлагера с марката ЗАЗ. Наричаха го “последното отмъщение на Хрушчов”, или Заплаха за Автомобилите на Запад (ЗАЗ). Според непотвърдени версии зазчето било правено от стоманата на трофейни немски каски. На външен вид бе здравеняк с казашко излъчване, на който би паснала картечница отпред и отзад като осъвременена тачанка. Но беше колос на глинени крака, защото нямаше желязно шаси и при случайна целувка с дърво или стълб ламариненото купе се сгъваше като хармоника. Модификациите на ЗАЗ бяха 965, 965 А, 966, 968, 968 А и 968 М. Моделите 965 приличаха на гърбава костенурка, прекопирани от фиатче и фолксвагенче. ЗАЗ 966 и 968 имаха подозрително роднинство с немския НСУ. Зазовете бяха гримирани в бяло, синьо, червено, зелено, все във весели цветове, за да утешават собствениците си. Черен запорожец нямаше! Купуваха ги предимно интелектуалци, артисти и писатели. Тези творчески нестандартни и свободолюбиви люде с леко безпокойство наблюдаваха на шосето изпреварващите ги волги на окръжни ръководства и цигани кошничари, ладите на състоятелни общественици и доктори, жигулитата на работливи кооператори, големите полски фиати на бармани и келнери и на други честни частници, непотърсени до този момент от милицията и съда.

Всеки втори българин си мислеше, че може да управлява ЗАЗ и да пее, стига да не е кьорав, кьопав, да го мъчи дискова херния или главата му да мъти разкопчания пеньоар на съседката. Каква заблуда! Шофьорите на ЗАЗ бяха достойни за космонавти, с челичена нервна система, фаталистични оптимисти, че все някога ще стигнат до крайната цел. Пишещият може да потвърди това: преминал през целия спектър на тези чаровни и непредвидими автомобили, веднъж успях да докарам ЗАЗ-а от съседната улица до дома си само за някакви си петнайсетина минути, бутайки го с дясно рамо и ръка през отворения ляв прозорец...

Механизмите на тези прекрасни автомобили бяха опростени до минимум. Например ако ЗАЗ 965 спреше на шосето, трябваше да се наведеш под двигателя отзад до ауспуха, без да изричаш неприлични думи на глас, после да откраднеш тел от близката ограда и да я закрепиш вместо скъсаното жило на съединителя. Проста работа! Управлението на запорожка щадеше шофьорите от мозъчна склероза, като ги принуждаваше непрекъснато да мислят. Например защо им треперят ръцете, дали от започващ паркинсон или от тресенето на предницата, която за нула време разбиваше шарнирите и ябълковидните болтове. В тоя смисъл веднъж в годината се търсеха връзки в техническия пункт на КАТ. ЗАЗ преминаваше годишния технически преглед или с яко черпене, или ако инспекторите бяха кривогледи. Във всички случаи успешният преглед ставаше само с благословията на Господ...

Народът обичаше своята кола. Включваше я в цветистия си речник, когато шпилките изронваха резбата, повдигачите се люлееха насам-натам като пияни моряци, а гумените дихтунги пускаха в индустриални количества маслото по асфалта.

Вечно живият народен епос разказва как веднъж шофьор на ЗАЗ взема на автостоп летец, натиска газта, колата ръмжи като боинг, набира 40, 50, 60 километра, летецът се разтреперил от страст и вика: Само я отлепи и ми я подай! Друг взема на стоп мъж с крава, вързали кравата отзад за колата и потеглили. По някое време шофьорът пита: Бе какво има на твоята крава, изплезила е езика? Краварят спокойно уточнява: Накъде го е изплезила - надясно или наляво? Наляво ли? Е, значи дава знак, че ще те изпреварва...

Да де, но валяло силен дъжд, на тротоара мокра тълпа чака автобуса. До спирката приближава ЗАЗ, шофьорът отваря прозореца и пита: “Някой да каже вица за запорожеца?” После затваря прозореца и отминава.

Хайде да затворим и ние темата. И пак ви казвам: Ако идете във Велико Търново при деветдесетгодишния пъргавелко Георги, може само да се снимате със съветското чудо, което плашеше автомобилите на Запад.

А у нас автосервизите и по другите географски посоки...