Косовският премиер призова да не се използва убийството на Оливер Иванович за политически цели

Доклад на „Фрийдъм хаус“: България е свободна страна, но медиите й – само донякъде

Тръмп е в отлично здраве, заяви лекарят на Белия дом

Около 1400 мигранти бяха спасени в Средиземно море

Нови по-строги санкции към КНДР обмислят САЩ и Канада

В Якутия измериха -67 градуса по Целзий

Появи се нов свидетел на убийството на Петър Христов

Министър Ангелкова разговаря с ръководителя на Световната организация по туризъм

Украинският парламент отказа да обяви ЛНР и ДНР за терористични организации

Сърбин и албанец разследват убийството на Оливер Иванович

Евродепутатите обсъждат влиянието на руската пропаганда

Еврокомисията опроверга поредна лъжа за „Труд”

Диктатурата на пролетариата, Народният съд и Възродителният процес влизат в 10-и клас

Любители откриха нова планетарна система Всички небесни тела са по-големи от Земята

7 жертви при катастрофа на колумбийски военен хеликоптер

Свобода или смърт

Граф Игнатиев е вторият адресант на писмото на българките.

Неизвестни документи показват, че след Априлското въстание народът “порасна с няколко века”

Това са думите, извезани на въстаническите знамена от април 1876 г. Това е лозунгът на вдигналите да се освободят от игото петвековно. Само че това не е само клетва или друго ритуално слово. Било е всеобщо убеждение, което трябва да ни накара да гледаме по друг начин на въстанието и последиците от него. А не както досега – без да сме опознали целия му обхват. И най-важното – без да сме осъзнали витаещия дух, настроенията на преобладаващата част българи. И да си напомняме за малобройни (?) участници и за две-три предателства и да се вайкаме недостойно, че сме народ от предатели. Да твърдим, че главното тогава било, че Европата разбрала, че ни има. (Не говоря за отродителите, заслужаващи презрение.) Не се сещаме, че отсъствието на самочувствие национално около тази епопея сме попивали от юношеството. И не от друг, а от един от великаните на родолюбието. Да, от самия Вазов, който в одичния си прехлас и поради пуста литературщина си е позволил да каже:

нека

Беласица стара

и новий Батак

в миналото наше

фърлят своя мрак;

нека да ни сочат

с присмехи обидни

счупенте окови

и дирите стидни….

нека таз свобода

да ни бъде дар!

И всичко това,

за да извиси Шипка:

има едно име,

що вечно живей…

Не може “Беласица стара и новий Батак” – символи на трагика, но и на героика, да ни карат да приемаме пораженията и вражеската жестокост за национален срам.

Та сега да напомним като патриарха, че “има едно име” – геният Ботев, който с феноменална интуиция е прозрял духа на идващите събития. Ето какво пише той в “Известия от България”: “Едно българче наливаше вода на една чешма, а в това време дойдоха няколко турчета, строшиха му стовната и удариха го така немилостиво с камък по главата, щото българчето падна на земята почти без памят. Турците, които гледаха с особено удоволствие на своите синове, се не мръднаха от местата си барем да свестят детето. Един българин забележва това нещо, доближава до турците и захваща с такива изражения да псува Мохамеда, вярата му и последователите му, щото аз бях готов да помисля, че тоя гяурин е или луд, или е бактисал вече от животът си. Но нищо! Турците наместо да скочат като други път, премълчаха и българинът си замина по работата. Когато аз доближих до тях, то единът от правоверните, който беше вече побелял от старост, изгледа ме от главата до краката и продума: “Така, така! Нашето се свърши вече” – “Свърши се”, отговорих аз на умът си и седнах да си пия кавето.”

Но намерението ми не е да припомням и анализирам факти от литературната ни история. Искам да представя непознати документи от руски архиви, чиито копия са донесени още в 1948 г., но досега не са влезли в действие. За необикновената им история ще разкажа другаде. Публикуването и влизането им в обществена употреба ще даде храна за различен прочит на събитията от 1876 г.

А ето го сегашният: Група млади радикално настроени хора с мисълта за възможна външна помощ – в хода на едно въстание или след него, отчаяно, авантюристично, но и саможертвено се хвърлят да освобождават България. (От турецкого рабства – според руснаците.) Въстанието избухнало на по-малко от очакваните места, защото не било подготвено както трябва, а и някои апостоли послъгвали за своята готовност. Имало тук-там героична съпротива, която лесно била сломена. Турците се справили с положението, убивайки и невинни. Ама престъпниците били главно черкези, помаци и друг башибозук. И т.н., и т.н. После дошъл часът на дипломацията и на войната и българският народ изчезва от сцената. А точно тогава с него стават забележителните неща, за което свидетелстват документите.

Те са от докладите на руския консул в Русе В. Кожевников. Първият е адресиран на 15.ХІ.1876 г. до прекия му началник в Цариград – посланика граф Н. П. Игнатиев. Според него по нареждане на Портата (турското правителство) властта в Русе и другаде из България опитва да намери българи, които да се явят на Цариградската конференция и като делегати на българския народ да представят от негово име: 1. Българите не искат автономия, а желаят да получат конституционни права в отоманската държава и 2. Българският народ вярва на турските управници и се надява, че те ще предприемат мерки за подобряване на положението му. Височайшето търсене е било подсказано на Мидхад паша от английския посланик Елиот – заключава консулът. И докладва – досега не се е намерил българин да се съгласи да съдейства.

Къде сте вие, пропагандатори на унизителната характеристика “народ от предатели”?! Във всякакви времена всеки народ е бил спохождан от издайници. Но е чест за една нация, когато в безнадеждна ситуация, смазана и унижавана, тя запазва своето достойнство. И забележете коя част от нея го прави – българските елити: интелигенцията – учители, свещеници; индустриалци, търговци, занаятчии. Защото турците очевидно търсят да привлекат представителни предатели на българската кауза. Няма как да заявят оскотели и невежи маргинали, каквито са били предателите около Априлското въстание. Които никога нямат отношение към понятията чест, достойнство, нация. Оказва се, че мълчешком и страдайки от безчинствата на потушаването, народът, който закъснял да пожелае целокупно свободата си чрез Априлското въстание, вече целокупно е заявил зрялост и воля да я има. Не гръмко, но категорично.

Вторият документ е писмо-адрес, впечатлило консула до степен да наруши административно-йерархичния ред. Писмото е от 24 българки от Велико Търново до руски жени от 7.ХI.1876 г. Оригинала на български той изпратил с доклад до посланика граф Н. П. Игнатиев, за да го придвижи до адреса. Но го превел и пуснал превода с писмо от 26.ХI.1876 г. до най-големия си началник – управлаващия Азиатския департамент на Министерството на външните работи на Русия (фактическия заместник-министър) Николай К. Гирс (1820-1895 г.), виден руски дипломат при няколко императора. Той е бил и министър на външните работи на Русия (1882-1895 г.), т.е. и по времето на влошаване и скъсване на дипломатическите ни отношения с империята. Но сега очевидно е бил отдаден на главното събитие в обсега на властта му – положението по българските земи за предприемане на по-нататъшни дипломатически и други ходове.

Писмото започва с благодарност към рускините за оказаната помощ на пострадалото от разгрома на въстанието население. (Ех, тия лицемерни бъдещи окупатори, дето подхвърлят залъгалки!) Нашите жени са били убедени, че вече никакви реформи няма да свършат работа. Те уверяват, че ако Европа и Русия не се намесят, ще последват други въстания, които ще доведат или до освобождение, или до унищожение на народа. Те искат от адресанта си да изкаже предаността на българите към руския народ и молят да му бъде предадено, че “са готови да принесат в жертва на бойното поле и останалите си синове, стига руските дружини да навлязат в пределите на България”. Ако ми е позволено да перифразирам поговорки, ще изрека: Когато българката копнее и заговори за свободата на народа, фактите стават божествени.

Сега вече можем да правим заключения. От реакцията на консула можем да съдим, а и да обобщим, че Европа не само ни е забелязала, но и че дипломацията е била покорена от българския дух и жертвеност. Този и подобни факти, по невидимите пътища на духовното въздействие, пряко или индиректно, са стигали до тогавашните Велики сили. И имат свое, ако не решаващо, то важно място в следващите събития. И това променя прочита на въстанието и последиците от него. В който важно място трябва да заеме доказаната с подобни документи и спомени решимост и готовност за търсене на пътя към националната свобода.

А представените тук два документа или техните текстове трябва да станат основни експонати на национална експозиция за годината 1876-а. До знамето, ушито от Райна Княгиня, картините на препускащата Хвърковата чета на Бенковски, тефтерчето и вещите на Ботев. Защото са истината и символът на онези дни.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.