На 17 август 2018 да почерпят

„Лудогорец“ остана сам от родните клубове в Европа

ЦСКА атакува и през Трансилвания

Знаменитости отдават почит на Арета Франклин

Още през 2015 г. трябвало да сменят дисковия масив В резервния център на Търговския регистър работят само климатиците

ПРАВО НА ОТГОВОР

Катар налива $15 млрд. в турската икономика

Скарлет Йохансон е най-високоплатената актриса в света

Коли и камиони вървят по мост на 5 века Кадин мост в село Невестино е построен през далечната 1470 г.

Скандинавските авантюри на ЦСКА

Посолството на САЩ в Прищина: Косово и Сърбия нямат неограничена свобода на действие

20 изчезнали след срутването в Генуа (ИНФОГРАФИКА) Рим обяви извънредно положение, деблокира 5 млн. евро

Вашингтон заплашва Анкара с нови санкции, ако пастор Андрю Брънсън не бъде освободен

Нападнаха с бомби офис на италианската крайнодясна партия „Лига“

Директорът на „Аварийна помощ“ пред „Труд“: Открито е опасно нерегламентирано сметище в София

Кен Лоуч: Моето оръжие си остава иронията

"Залата на Джими"

Британският режисьор Кен Лоуч, който на вчера стана на 80 години, не крие изненадата си от наскоро получената в Кан втора „Златна палма“ за „Аз, Даниел Блейк“ десет години след първата за „Вятърът в ечемичените ниви“ /2006/. „Изумително е, че пак сме същите оттогава. Хубаво е да си един отбор. Въобще не го очаквахме, останахме без дъх и леко замаяни“, признава той. Лоуч е в Кан за 13-и път от 1970 г. насам. Има две премии за цялостно творчество – „Златен лъв“ във Венеция /1994/ и „Златна мечка“ в Берлин/ 2014/. Сред най-известните му филми са „Кес“, „Семеен живот“, „Земя и свобода“, „Песента на Карла“, „Казвам се Джо“, „Живеем в свободен свят“ /купата „Озела“ за най-добър сценарий на Пол Лавърти във Венеция, 2007/, „В търсене на Ерик“, „Ангелският дял“, „Залата на Джими“.

След 55 години кариера режисьорът, все така войнстващ и твърд, не е изгубил нито вкуса си към киното, нито този към политиката. През 2012 г. взема самолет, за да подкрепи протестите на уволнените работници в музея на киното в Торино и отказва голямата награда на фестивала.

В „Аз, Даниел Блейк“ разказва горчивата история на вдовец и инвалид, принуден да си търси работа в социална държава, която вече не се интересува от него.

– Откъде дойде първоначалната идея за филма?

– Тръгнахме от всеобщата борба за оцеляване. После от наблюдаваната от нас действителност изскочиха персонажи и ситуации.

– Като си помисли човек, че този филм дори не би трябвало да бъде заснет. След „Залата на Джими“ обявихте оттеглянето си от киното.

– Бях искрен, снимачната площадка ми изглеждаше много трудна за изкачване планина. Но ако се натъкнеш на нещо, заслужаващо си да бъде разказано, не можеш да избягаш.

– Към истории, подобни на тази от „Аз, Даниел Блейк“, изпитвате повече гняв или антипатия?

– За мен няма разлика. Не е срамно да си беден, а това, че системата е срещу най-уязвимите. Като Даниел навън има много.

– Как работихте с актьорите?

– Беше лесно, те са пълни с идеи и въображение. Сценарият беше точен и те влязоха в него идеално. Познавахме традицията на италианския неореализъм и всички бяха способни да предадат това чувство за реалност.

– Главният изпълнител Дейв Джоунс, е омичен актьор. Във филма има много моменти, в които се смееш.

– Хуморът е оръжието, което Даниел използва, за да защити достойнството си. Иронията е най-важното нещо на света. Колкото условията са по-тежки, толкова повече се смееш.

-Учили сте право в Оксфорд. Според вас кой успява най-много да промени нещата – адвокатът, политикът или режисьорът?

– Бих казал – никой от тримата. Режисьорът може да има гледна точка, да постави въпроси, но хората са онези, които ще пренесат филма извън киносалона. Това е нашата задача. Мисля все пак, че политикът е по-определящ. След като всичко се свежда до борба между класите, работниците трябва да имат политически лидер, за да не се изпогубят в различни посоки. Призивът „няма алтернатива“ е отчайващ. Моите филми обаче разказват истории на онези, които се борят за избора, който съществува.

– Все още ли сте убеден, че киното променя?

– Да, има един стар призив: „вълнувайте, възпитавайте, организирайте“. Един филм може да вълнува много, да възпитава малко и да не организира нищо.

– Ако трябва да снимате „Семеен живот“ днес, какво бихте изменили?

– Всички детайли са различни. Мисля, че трябва напълно да се преосмисли чувството за семейство, но главната история не се променя – когато ставаш зрял, борбата за независимост е универсална и безкрайна.

– Женен сте за съпругата си от 53 години. Как успяхте?

– Да, чудесно е, нали? На мен ми харесва футболът, на нея – не, но тя е много по-опитна от мен в градинарството. Това е тайната – правим съвсем нормални неща.

– Как са се видоизменили жените за последните 50 години?

– По-скоро очакванията са различни, което със сигурност е отлично, но много въпроси остават неизяснени. Моите дъщери имат още много да се борят, тяхната отговорност е от дома до децата. Все още работят за това, но ситуацията е много трудна за уравновесяване.

– Какви са вашите отношения с тях?

– Ох, не ме уважават колкото би трябвало. Шегувам се, имаме чудесни отношения. Те се забавляват и затова трябва да се усмихвам.

– Какво ни помага да покажем най-доброто от себе си?

– Солидарността и чувството за хумор. Но най-вече- взаимното окуражаване. Да си част от проект, споделен с други хора, е фундаментално. Най-потискащото нещо е да си сам. Всичко минава през сътрудничеството с другите, дори и в моята работа като режисьор. Тя е точно обратното на съществуващите стереотипи за диктатор, който командва.

– Правите кино над половин век. Каква е равносметката ви?

– Късметлия съм, живея живот, който искам, правя нормални неща, ходя в пъба. Имах късмета да се срещна в работата си с чудесни хора. Обикновено се мисли, че филмът принадлежи на режисьора, но сценаристът е също толкова важен. Пол Лавърти освен чудесен приятел е голям писател.

– Не всички във вашата страна ви обичат.

– Свикнал съм на жестоки критики и нападки. За „Аз, Даниел Блейк“ десен вестник писа, че би трябвало да бъде прожектиран пред имигранти, за да ги убеди да не идват при нас.

– В Кан ви обожават, мислили ли сте да се преместите във Франция?

– Не. Моят дом е Великобритания.

– Каква е вашата позиция за Брексит?

– Това е трудно за вземане решение. В Европейския съюз съжителстват контрастни мнения – от една страна се клони към неолиберализъм, от друга се закрилят работниците и околната среда, в момента атакувани. Ако излезем от Европейската общност, рискуваме да изгубим тези защити. Мисля, че въпросът е само стратегически. Как се борим по-добре – вътре или вън от Европа?

– На 17 юни навършвате 80 години. Какъв подарък бихте искали?

– Победа на моя футболен отбор. Когато си много стар, си щастлив да видиш залеза на следващия ден. Предпочитам да приема всеки ден така, както идва.

– Според вас къде отиваме, когато умираме?

– Със сигурност в паметта, където остава най-доброто от нас у другите.

– За какво си мечтаехте като дете?

– Ако помня добре, да играя Хамлет. Сега съм твърде стар, може би бих могъл да направя крал Лир.

– Следващият ви филм?

– Вече няма да казвам, че спирам да снимам – добре ли е?

(По материали от италианския печат)

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.