Да се договориш за 10-процентно увеличение на заплати в средата на финансовата година би било грубо нарушение на правилата за бюджетиране

Колективният трудов договор, подписан между МОН и учителските синдикати, няма императивен ангажимент!

Краткият отговор на въпроса какво е конфликтът с учителските заплати - непреднамерен „гаф“ или утвърден „стил“, е: и двете! От една страна, прибързаните коментари в някои медии създадоха впечатление за разнобой в правителството по отношение на планираните разходи в бюджета през 2016 г. И което е по-лошо - противопоставиха министър Кунева на премиера Борисов по един управленски проблем, чието решаване е негово монополно право: кому колко да отдели от общата баница. От друга страна, подобни словесни сблъсъци и маневри не са изключение, а правило в оперативната политика, практикувана от ГЕРБ. Нещо повече, те са негова запазена мярка и говорят за стилистика, която обслужва добре властовите цели на лидера на новата десница.

При по-внимателен прочит на създалата се конфликтна ситуация с обещаното увеличение на учителските заплати се вижда, че напрежението беше изкуствено създадено - от информационни агенции, медийни коментатори и политически опоненти на управляващото мнозинство. Иначе казано - то е плод на чиста манипулация. Което е по-лошият вариант в сравнение с другия - да е продукт на некомпетентност по темата за програмното бюджетиране, социалното партньорство и колективното договаряне.

Какво имам предвид?

Факт №1. Никъде в подписания отраслов колективен трудов договор (КТД) между МОН и трите представителни синдикати не пише, че учителските заплати ЩЕ се повишат с 10% от 1 януари 2016 г. Ето го автентичния текст в този документ: "Министерството съвместно със социалните партньори предприема действия за осигуряване на увеличение на минималната основна работна заплата на педагогическите специалисти с не по-малко от 10% и допълнителното трудово възнаграждение за лекторски часове с не по-малко от 20%, считано от 1.01.2017 г."

И още нещо: не се касае за средните заплати, а за минималния им размер. Следователно, който си е позволил да информира обществеността, че по-високите заплати на учителите навсякъде са им в кърпа вързани, я въвежда съзнателно в заблуждение. Ако пък целта е била да се насъскат останалите съсловия срещу учителството, тя увисва във въздуха. Живеем в други времена: междуотраслова солидарност няма; конкуренцията между професионалните групи протича не чрез противопоставяне, а чрез налагане на груповия егоизъм (всеки бранш се бори за себе си и не се интересува от другите). Което е закон за съвместното съжителство във всяка държава, намираща се в състояние на разпад и хаос, каквато е България. От тук до превръщането на държавата в социална джунгла е само една крачка…

Факт №2: Няма такава забрана публичното обявяване на подписания КТД да стане на национален синдикален форум (в случая учителски събор). Обратно, в историята на синдикализма са прилагани разнообразни форми за сондиране реакциите на базата по повод постигнати споразумения на отраслово и национално равнище, включително допитвания/референдуми със синдикалните членове.

Не допускам добре образованите учители, препълнили зала „Армеец“, да са си тръгнали с впечатлението, че след шест месеца чакане ще получат безпроблемно увеличенията, допълнителните възнаграждения и социалните придобивки.

Така че ироничната измишльотина „съборът бил пленум за изява на министър Кунева“, която четем в изданията на едрия капитал и левия печат, остава за сметка на нейните автори и подбудители. Политическите дивиденти, на които са разчитали инициаторите на кампанията „анти-Кунева“, няма да се материализират. Доказателството е, че на четвъртия ден от началото на скандала вниманието на мълчаливата българска публика, т.е. на мнозинството, се пренасочи другаде. Във всеки случай не към темата за президентските избори, нито за евентуални предсрочни парламентарни избори.

Факт №3: Няма такова правило отрасловите КТД да изчакат да се подготви официален/правителствен проект на бюджет за следващата година и едва тогава да фиксират съответните промени в трудовите възнаграждения - според „отпуснатото“ от центъра. Европейските практики на социално партньорство категорично показват, че двата процеса на програмно бюджетиране - разчетите за макрорамката и на отрасловите индикатори - вървят паралелно и с взаимно преливане.

Да се твърди обратното, че центърът задава всичко: и макроикономическите прогнози, и разпределението по пера в бюджета, е чиста проба носталгия или спекулация със социалистическия метод на държавно планиране. Нали бяхме го отхвърлили - при това завинаги! Ето че той се завръща - през задния вход, непредпазливо оставен отворен при модната днес неолиберална доктрина за сурови бюджетни икономии - навсякъде и във всичко.

Само че в постмодерните времена, при продължаващата криза, образованието и науката придобиват нова тежест: от отрасъл, за който държавата харчи пари, се превръщат в двигател на растежа. Поне така е в онези региони на Европа, които развиват икономики на знанието и високите технологии. Тази трансформация няма как да се случи в България, която отделя за наука под 1% от бюджета, а за образование - под 4%. Така че чест прави на учителите, които в новия двугодишен КТД са успели да заложат цял пакет от инвестиции в човешкия фактор, в неговата квалификация и мотивация, в трудовия цикъл и модела за пенсиониране дори.

Но да не навлизаме в подробности. По-актуалният въпрос е: ще се превърне ли конфликтът с учителските заплати в повод за денонсиране - публично или задкулисно - на всички договорености между МОН и учителските синдикати?

Синдикатите отново надигат глава и искат преразглеждане на цялостната стратегия за регулиране на доходите и заплатите. КНСБ и КТ „Подкрепа“, изглежда, споделят едни и същи позиции, първо, защото разбират, че с досегашните темпове на догонване на средните равнища на заплащане в ЕС сме обречени на десетилетия изоставане в жизнения стандарт; второ, защото са окуражени от последните становища на МВФ, които ясно показват, че потискането на растежа на заплатите е водеща причина за дефлацията.

Този път поводът за споменатата нестандартна оценка на фонда, която се отклонява от традиционния му ангажимент да блокира всеки опит за насърчаване растежа на заплатите, е Япония. Допускам, че пазарните фундаменталисти у нас веднага ще реагират, че сравнението е неуместно, че “Япония не е България“! Да, географски тя е отдалечена, но като икономики сме почти братовчеди. И абеномиката (в Япония) и бойкономиката (у нас) страдат от една и съща болест: дефлационната. Заразата проникна в България преди три години, но симптомите са едни и същи. Както и причината за трайната дефлация, примесена с депресия, е сходна - замразяване на заплатите.

Така че учителите са прави в стратегическата си ориентация към по-високи заплати и видимо нарастващи инвестиции в образованието и науката. Стига техният пример да се последва и от другите отрасли, както това вече се случи след стачката от 2007 г.

При такъв обрат на конфликтната ситуация, взривена преди броени дни, възниква един въпрос с повишена трудност. С кого и как да договарят синдикатите смяната на политиката на доходите? Според учебниците по социално партньорство това би трябвало да стане най-напред в НСТС, после въпросът да се обсъди в правителството и накрая да се одобри от парламента като част от новия закон за бюджета и средносрочната прогноза. Дотук няма никакви признаци, че исканията на двете синдикални централи ще бъдат институционално задоволени. Остава другият подход: пряко договаряне с Бойко Борисов. Не само в качеството му на премиер, но и като неоспорван властелин на държавата той си е извоювал правото да има последната дума; както и да се произнася първи - щом става дума за разпределение на пари!

Това вече ще е отклонение от модела на европейския социален диалог. Но когато няма работещ трипартизъм, и монотеизмът върши работа!