- Г-н Димов, по народност сте българин, роден в Бесарабия, живеещ в Москва, кръстен в Грузия. Как се е случила тази неординарна комбинация?

- По северното крайбрежие на Дунава повече от два века почти във всяко бесарабско селище кипи българска кръв. Така че и тези земи са успели да станат част от пъстрата балканска история. Там се родих. Там мина детството ми. Оттам на шестнадесет години тръгнах за Москва, за да опознавам света. А след завършването на журналистика в университет „Ломоносов” се оказах на кръстопът, без да имам представа как да строя по-нататъшния си живот в огромна във всяко отношение страна. Въпросът „какво да правя?” беше за мен актуален. Но отговор не се появи веднага. Започна „голямото търсене”. И предимно - вътрешно, естетско, философско. Реших да напусна Москва. Оттогава собственият ми календар вече се изчислява не само с дни, месеци, но и с километри. Заминах за Грузия за една седмица, а неочаквано се задържах там две години. Обиколих цялата страна с безбройни древни храмове. И понеже не бях кръстен като дете (по идейни съображения на баща ми), реших да свържа съдбата си с грузинската православна църква.

- „Навсякъде съм чужд и затова - свободен”… Този лайтмотив пронизва цялото ви творчество. Това констатация следствие ли е, или път максима, който следвате съзнателно?

- По-скоро това е формула, визираща състоянието на душата и тялото, включвайки всички нюанси, от които се състои човек. Тя не е продукт на правила или закони. Тя е родена много по-дълбоко, отколкото това може да се види на пръв поглед, на нивото на подсъзнателното, животинското. И едва ли си струва да се търси в нея логическа връзка или да се свързва с нещо външно, конкретно. Това е формула - собственост на самия себе си, призвана да защити своето его от външни вмешателства. За мен самовнушението, дори и да е грешно, е предпочитано пред каквото и да било странично внушение.

- Добре, колко грама тогава тежи според вас свободата?

- Свободата не тежи нищо, тежи всичко останало.

- Ама това останало я определя…

- При всекиго е различно. Моята лична свобода се определя от това, с което се занимавам. Arbeit наистина macht frei. (Б.р., Работата прави свободен.) И само когато съм вътре в текста, изпитвам чувството на полета.

- Няколко пъти сте идвали в България. Как я видя окото на писателя и как сте я почувствали, бидейки човек с българска кръв?

- За съжаление, България все по-малко прилича на себе си. Все по-малко грамотни, образовани хора срещах навсякъде, където ми се наложи да общувам с нови, непознати лица. Оставам с впечатлението, че и речниковият запас на уличните минувачи с годините се е съкратил. Дори и патриотизмът често е формален, а пък гордото „аз съм българин” без блясък в очите се заменя с „аз съм европеец” - на практика без особена представа за живота в чужбина. Няма да е преувеличено, ако кажа, че образът на България постепенно престава да излъчва българското. И това се проявява по най-различен начин: от безкрайното токшоу по телевизията до яденето в ресторантите, където в менютата са запазени само названията на националните ястия. Обиколих центъра на София и с голям труд открих заведение, където можеше да се поръча ядене от горе-долу натурални български продукти и приготвено от добър български готвач. А от последното ми идване тази година останах с впечатлението, че страната е изморена. От какво? Струва ми се, от всичко. И народът търпеливо чака да се яви някой благодетел отгоре или отдалеч, за да реши проблемите. Да, негативното винаги се забелязва най-напред, но то е толкова фрапиращо, че нито високите строежи по централните улици, нито билбордовете могат да го засенчат. За съжаление.

- Във вашата първа повест няма нито едно географско название. Въпреки това се усеща, че става дума за вашия роден Измаил, за Дунава. Как се постига това?

- Постарах се да тръгна по пътя на наднационалното. Зигмунд Фройд беше за мен най-авторитетен от учителите ми. Исках да напиша нещо общопсихологическо, общокултурно, общочовешко. Нещо изтънчено и едновременно гротескно-вулгарно, извън каквато и да било идеология. Поне такава беше по онова време представата ми за литературна конструкция. Или по-скоро така ми се искаше да я виждам. И точно тогава направих откритие: преди всичко стилът определя съзнанието на един автор. Обаче някои сцени и характери наистина са взети от историята на нашето семейство. А главния герой на „От тази страна на реката” го рисувах по собствения си автопортрет. Макар че според сюжета той е на двойно по-голяма от тогавашната ми възраст.

- Повестите от „Профил в слепено огледало” ви донасят първото признание извън Русия - в Германия. Случайно ли е, че именно с тях започва издаването на вашите текстове в България?

- „Профил в слепено огледало” е моят първи сериозен опит за психоанализ. Макар и с доста художествени рискове, той все пак се оказа по вкуса на немците. И списанието Lettre international в лицето на живата легенда на европейска публицистика Франк Берберих, ми предложи сътрудничество, което продължи дълги години. По-късно ми бяха предложени много литературни грантове по света и предимно в Германия. В Берлин прекарах почти пет години. Градът бързо стана мой кумир и любимец. Остатъците на национална гордост от черно-белите филми на Лени Рифенштал направо ме караха да се чувствам участник във великите събития. Тогава Берлин още не беше толкова блестящ, безличен, прагматичен и почти бездушен, както сега. В него имаше тайнство, интрига, всеки камък дишаше с историята. Моето първо запознавство с Германия, започнало още през 1987 г., бързо премина в стадий „интензивна терапия“. За някого може да прозвучи парадоксално, но за своето време Стената и бодливата тел въобще не ми пречеха. Напротив, те ми позволяваха да сменям един след друг два различни свята и без комплекси да се наслаждавам не само на „горещото”, но и на „студеното”. Ако се прибави и вечната музика на Вагнер, допълваща живите декорации, получава се почти театрално, с нищо несравнимо представление. Между другото, гедееровският период ми помогна да разбера немския манталитет по-задълбочено, отколкото всичките им меркантилни стандарти след обединяването.

- Как успява човек като вас, принадлежащ на друга култура, да изгради такъв плътен образ на Берлин?

- Не бих казал, че съвсем на друга. Все пак завърших училище с усилено изучаване на немски - десет години. Три езикови дисциплини на ден. Немска литература в оригинал. Може би оттогава се появи влечението ми към всичко, свързано с Германия. И досега се прекланям пред Кьопен, Брехт, Томас Ман. По няколко пъти гледах филмите на Фасбиндер. С удоволствие заспивам, слушайки Марлене Дитрих или Хенделовата „Музика на водата”. Бих могъл да продължа още и още. В края на краищата имам и немски приятели, с които обиколих по-голямата част на тяхната страна.

- След немските „Алюзии” обаче, в творчество ви изниква Грузия?

- Това също е свързано с Германия. От Lettre international аз получих предложение по случай 250-годишния юбилей на Гьоте да напиша есе. Идеята ми дойде на ум веднага - за изчезващи култури в Европа. Без капка съмнение избрах Грузия. Първо, защото вече добре я познавах отблизо: характера, амбициите, всички нейни проблеми в нюанси. Второ, защото поради кръщаването ми, тя също ми стана родна. Така се появи повод да кажа за Грузия нещо достойно и неповторимо. За разлика от онова, което обикновено се печаташе за нея по вестниците. Текстът вече беше публикуван в Lettre, но аз не можех да спра, продължавах да пиша. И в течение на половин година десетината страници есе се развиха в препълнен с неповторима природна красота и безкрайна човешка скръб роман - „Тбилисимо”. И какво се оказа - независимо от всякакви политически спекулации, за истинските културни отношения граници няма.

- В последния ви роман „Москва в понеделниците” един от героите, куратор от КГБ и специалист по германски въпроси, носи името Владимир Владимирович. Това случайно съвпадение ли е?

- Едва ли в сегашните реалии някое друго име може по-убедително и по-хармонично да се впише в образа на този персонаж. Още повече, то отдавна символизира не само съвременна Русия, но и тайните й служби. Така че няма нищо учудващо. И нито намек за спекулация. В цялата тази предистория има и друг нюанс - направи ми впечатление как германците с пиетет изговарят това мъчително за произнасяне словосъчетание. Гледах веднъж, естествено преди доста години, по един от централните им канали директно предаване за пребиваването на Путин в Бундесланд. Церемонията нямаше край. Името-презимето на „царя” се повтаряше десетки пъти. И от политиците, и от журналистите. И от обикновените хора. Бях възхитен. Ама наистина звучеше по един и същ специфичен начин. Грешка няма.

Нашият гост

Василий Димов е роден в Измаил (съвременна Украйна). Завършва журналистическия факултет на Московския държавен университет. Известен най-вече с интелектуалния си роман “Алюзиите на свети Посекел” (номинация за руски “Букър”, 1997). Немското издателство DuMont в Кьолн купува всичките световни права на този роман за 25 години и представя немския превод на Панаира на книгата във Франкфурт на Майн. Интерес представляват и романите “Тбилисимо”, “Москва в понеделниците” (номинация за руски “Букър”, 2014), а така също и сборникът с повести “Профил в слепено огледало” и др. Лауреат е на много литературни грантове и стипендии.