53-годишен пациент на болницата в Търново спаси с орган човешки живот

Чудатите хобита на известните Трудно е да се повярва с какво се занимават някои знаменитости

Трима арестувани в Китай заради кражба на $87 млн. в криптовалути

Броят на жертвите при наводненията в Индия надхвърли 350 души

Трус от 4,9 по Рихтер разлюля турския курорт Датча

ЧЕЗ въвежда защитни стикери срещу манипулация на електромери

Аууу, убодох се на морски таралеж! 10 стъпки как да се справим, преди да ни развали почивката в Гърция, Турция или Хърватия

Неизвестна крепост край остров Свети Тома

Все още не се знае дали мъжът, застрелял младеж в Лесново е психологично болен

Премиерът Борисов: Търговският регистър ще работи напълно до сряда Тук за всяко нещо се вдига огромна олелия, заяви министър-председателят

Убиец се разпознава по линията на сърцето

Условно наказание за шофьор, насмел на тротоар възрастно семейство 80-годишната жена починала от травмите, съпругът бил със счупена ръка

Военнослужещи се включиха в потушаването на пожара край Карлово

„Спартан“ транспортира медицински екип за донорска ситуация

Настинки и вируси натръшкаха двойно повече край морето

Пенчо Славейков пъди попа от смъртния си одър

Брунате- Рим, специално за “Труд”

Докато България е все още под впечатленията от отглъхващото честване на 150-годишнината от рождението на един от най-големите си поети Пенчо Славейков, Италия поема щафетата и продължава този юбилей. Нещо повече, организираната в Рим от посолството ни към Светия престол научна конференция “Литературна съдба и житейски подвиг” напомни и за друга дата, този път трагична- 140 години от смъртта на Христо Ботев. Нашият посланик проф. Кирил Топалов, организатор и радетел на събитието, във въведението си подчерта, че “Христо Ботев и Пенчо Славейков ни карат да се гордеем, че сме българи”.

В своето изказване той препрати както към поезията, така и към публицистиката на Ботев, “писана сякаш днес”. Проф.Румяна Дамянова продължи мисълта на своя колега, че творчеството и житейската съдба на Христо Ботев са слети. Тя се спря на по-малко известни щрихи от неговия образ и наблегна на личните му писма, които лексикално и смислово са сродни с поезията на Ботев. Неговата историческа свада с Любен Каравелов и окончателното им скъсване не попречва на автора на “Българи от старо време” да изпрати лично създателя на “Хаджи Димитър” с кораба “Радецки” от румънския бряг.

Вълнението и вещината на говорещите, далеч от общопознаните щампи, направиха личността на Христо Ботев човешка и земна. Същото обаяние се почувства и в словото на доц. Елка Трайкова. Тя надникна в познатия и непознат Пенчо Славейков, който съхранява националната си идентичност, но и черпи от модерните европейски тенденции. Изследователката наблегна на творческата етика на четворката от списание “Мисъл”- д-р Кръстю Кръстев, Пейо Яворов, Петко Тодоров и Пенчо Славейков. Проф. Милена Кирова обгледа любовта в живота и творчеството на автора на “Момини сълзи” и “Островът на блажените”. Той беше видян чрез своите съвременници и жени. Малко известен факт е, че дъщерята на Ботев Иванка Ботева е била дълбоко влюбена в Пенчо Славейков.

Своите последни месеци той прекарва в Италия. За тях е писано и от българи, и от италианци, но най-добре могат да се усетят, ако човек посети малкото градче Брунате, кацнало над езерото Комо. Поетът пристига там с вярната си спътница Мара Белчева, прокуден от родината си. На 10 юли 1911 г. министърът на просветата С.С. Бобчев уволнява Славейков от поста директор на Народната библиотека, за да назначи на негово място брат си. За подигравка, го изпраща за уредник на училищен музей. Кабинетът му е на четвъртия етаж, до който се стига по стръмни стълби, невъзможни за изкачване от куцащия и движещ се с бастун от младостта си поет. Обиденият Славейков напуска България и отива при Мара Белчева в Швейцария, за да станат “неразделни” като героите от едноименното му стихотворение. Здравето се влошава, принудени са да се преместят в Италия. Три месеца живеят оскъдно при българи в Рим на улица „Буонкомпани”, където днес има паметна плоча. Поетът учи италиански, дори се опитва да пише на него, прави проучвания във Ватиканската библиотека. Заминават за Флоренция, Белчева продава дома си в София, за да осигури средства. Точно в музея с “Давид” на Микеланджело, на Славейков му прилошава. Тръгват за Комо. Пристигат в близкото Брунате във вила “Белависта” след 22 часа път, пребити от умора. Славейков се схваща, идва лекар, който казва :”Късно е вече”. Собственикът на вилата вика свещеник за последно причастие, но Славейков го отпъжда. Последната му дума е “Светлина!” На 28 май 1912 той е в безсъзнание и скоро издъхва.

Мара Белчева моли за художник, който да го скицира. Алдо Маца летува на същото място. Той вижда често двойката да се разхожда из езерото с лодка. За пръв път рисува покойник, прави скица с въглен, която Белчева му плаща скъпо. След десетилетия художникът си спомня всичко ясно: “Мара Белчева имаше хубостта на мадона.”

Пенчо Славейков е погребан близо до вила “Белависта”, на отделно място, извън двора на църквата, защото не е католик и изгонва попа. През 1921 г. останките му са пренесени в България.

Брат му поема всички разноски. Белчева вика с телеграма Боян Пенев от Мюнхен, който пристига в Брунате. Телеграфира и на шведа-преводач на Славейков Алфред Йенсен:”Пенчо не диша вече”. Това осуетява предложението за Нобелова награда, която се дава само на живи.

В дневника на Боян Пенев има скица на главата на Славейков с надпис “умря”. Той пише писмо от Брунате до Дора Габе:“ Тялото е в тая църквица. Гробищата са на една височина. Наоколо снежни Алпи. Долу езерото Комо…“ Боян Пенев е категоричен: „Нашата страна не заслужава да има тялото му.“

Чуждата Италия, в която Славейков отива “с надежда за творчество” и където дописва “Кървава песен”, го почита винаги. Паметната плоча върху вила “Белависта” е поставена на 24 май 1940 г. от Асоциацията на българските студенти в Падуа. На нея, на български и италиански, са изписани последните два стиха от недовършения епилог на “Кървава песен”:”Дано ми бог даде тук аз да доживея/последните си дни далеч от родний край…” По-късно се появява и плочата на Съюза на българските писатели. В хотел “Белависта”, където всеки българин влиза със страхопочитание, е изложена двуезичната книга на Алекси Бекяров “По следите на Пенчо Славейков в Италия”/1946, преиздадена през 1984, с предговор от акад. Петър Динеков/, както и сбърник с преведени стихове от Леонардо Пампури.

През 2007 г. по повод 95 години от смъртта на Пенчо Славейков в Брунате е официално открит негов паметник, поставен пред сградата на новата библиотека, в непосредствена близост до вила “Белависта”. Авторът на бронзовия бюст, поставен на полиран гранитен пиедестал, е проф. Валентин Старчев. Министерството на културата на Република България, оглавявано от Стефан Данаилов, финансира изцяло проекта. Пред него, както и на паметната плоча винаги има свежи цветя, както потвърди и моята придружителка актрисата Таня Карбова, живееща в Комо.

Хората в Брунате тачат и днес българския поет. При посещението си в България тази пролет за неговите празненства кметът подари на музея “Пенчо Славейков” в Трявна оригиналния смъртен акт, съхраняван досега в Брунате. През септември в него ще се проведе петото издание на престижния международен конкурс за поезия и литература „Алда Мерини“. Неговите организатори ще учредят специална премия „150 години Пенчо Славейков“, под патронажа на посолството на Република България в Рим. В конкурса се допускат за участие само поети с българско гражданство – от България или живеещи в Италия. Текстовете трябва да бъдат преведени и на италиански език. Всеки участник може да представи до три неиздавани стихотворения с максимум 30 стиха всяко. Предвидени са награди в две категории: за млади поети под и над 18 години. На 24 юни българският учен проф. Емил Димитров от БАН ще изнесе в Брунате лекцията “Смърт в Брунате. Последните дни от живота на Пенчо Славейков” в диалог с Пиетро Бера, президентът на международната награда “Алда Мерини”. Прокуденият от родината си преди повече от век български поет Пенчо Славейков, чието желание “и никой да не знае къде е моят гроб”, изразено в тези съзнателно пропускани стихове от финала на “Кървава песен”, най-сетне е почетен със заслужен и достоен юбилей- и в България, и в Италия.

Dio mi conceda di termianre qui

Gli ultimi giorni miei,

lungi dalla natia terra

e che nessuno sappia

ov’e la mia tomba.”

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.