Потисканото страдание и бавното натрупване на омраза се превръщат в мощно политическо оръжие

Имаше известна ирония в пътуването ми от Лондон за България седмица след референдума в може би най-турбулентния полет, който съм преживявал, откакто започна десетгодишният ми престой в Обединеното кралство. Едва успявах да дочитам поредните политически и икономически последици от Брекзит в дневния „Гардиан” поради резките подскоци на самолета, който сякаш имитираше валутната графа на паунда от последната седмица. Но въпреки турбуленциите, създадени от Брекзит, тук нямам намерение да пиша за потенциалната катастрофа, очакваща кралството и Европа като цяло, тъй като (ако вследствие на британския референдум настъпи сериозна политическа криза), Брекзитът би бил по-скоро симптом, а не причина. Въпросът е защо и как този симптом излезе наяве.

Най-популярната преценка от страна на хората, гласували в подкрепа на оставането на Великобритания в Европейския съюз беше, че Брекзитът бил спечелен от провинциалните възрастни и предимно необразовани англичани. Статистиките подкрепят тази гледна точка и аз самият продължавам да мисля, че до известна степен тези изводи са верни. И въпреки това вечният ми проблем със статистиките (и математиката като цяло) ме кара да отбележа, че в цялата си дълбочина и сложност те забравят да отговорят на най-важния възможен въпрос: Защо? Ако се съди само на основата на статистиката, лесно се стига до извода, че необразованата част от населението е гласувала за Брекзит просто защото тези хора не са способни да разберат последствията и очевидните негативи, свързани с едно подобно решение. Но такъв вид мислене според мен е само част от проблема.

Статистиките ни навеждат на заключението, че гласувалите за Брекзит не са знаели за какво гласуват - а това, което цифрите не показват, е, че напротив - голяма част от гласувалите за Брекзит са били наясно, че това решение ще им навреди и е против интересите им.

Брекзит не бе страната на глупавите, а на отчаяните, на негативната солидарност, която е решила, че при липсата на алтернатива, по-добре да страдат всички, а не само онези, чиято съдба не би била различна, независимо от резултата.

Брекзит не бе просто против ЕС. Това беше протест на милиони неми граждани, отдавна забравени от политическия елит и най-пострадали от икономическите условия по време и след кризата през 2008 г. Парадоксът е, че този глас дава повече права и сила тъкмо на същия този елит, отговорен за икономическите мерки, прилагани във Великобритания - мерки, наказали най-уязвимите; мерки на Консервативната партия в Обединеното кралство, а не на ЕС. Но дори в това нелогично решение се намира много ясна причина: европейският елит бе по-лесно отстранимият.

Може би най-смехотворната ирония по време на Брекзит кампанията беше обещанието, че Великобритания ще си върне демокрацията. И сякаш никой не се сети да спомене, че тази демокрация е точно толкова демократична, колкото и онази на Европейския съюз. В британския парламент депутатите се избират чрез електорална система на относителното мнозинство, което означава, че една партия може да получи милиони гласове и пак да няма глас в парламента. Това се видя наскоро, по време на изборите през 2015-а, когато дясната националистическа партия UKIP получи близо 4 милиона гласа и взе само едно място в парламента, докато шотландската партия SNP, получила малко над милион, взе 56 места. Такъв резултат дори може да се разглежда като позитивната страна на тази електорална система, създадена така, че да предпазва от опасността по-радикални партии да получат мнозинство. Но освен това системата е предназначена също и да обслужва големите политически парти, като ги държи във властта. А едно подобно потискане на демократичните права на обикновените граждани няма как рано или късно да не доведе до определени последствия. За милионите, отчаяни от факта, че техният глас досега не е значил нищо, Брекзит бе начин чрез директна демокрация да гласуват срещу реда, който досега ги е държал безмълвни.

Въпросът е защо симптомът „Брекзит” като че ли изведнъж набра скорост и сила. Все пак, ако наистина става дума за битка между елита и забравеното, предимно бедно и необразовано население, няма как да се каже, че това е нов феномен. Трябва да има причина, поради която както в Европа, така и в Америка на Доналд Тръмп и Бърни Сандерс тъкмо през последните години се появява тази революция срещу статуквото, срещу установения икономически и политически ред.

След действията на Борис Джонсън, Майкъл Гоув и Найджъл Фараж - бактериите разпространили симптома „Брекзит” - и като имаме предвид случващото се в Америка, можем да си направим извода, че дните на неоконсерватизъм и олигархии са на привършване и на тяхно място идват свръхдемагогиите.

Борис Джонсън и Майкъл Гоув изглеждаха стреснати на сутринта след резултата от референдума; да, разбира се, нямали са никаква идея какво следва, но още по-показателно е, че не са очаквали силата, която се оказа, че те и Фарадж притежават. Надали и Доналд Тръмп, дори и с неговото его, е очаквал да притежава тази сила. Силата, която (след десетилетия на безотговорна политика) ползва за собствени политически цели страховете, омразите и емоциите на милионите маргинализирани граждани. Горчивият парадокс е, че тази политика, представяща се като отговор на милионите, ще е още по-безотговорна и още по-опасна. Защото едва ли може да има съмнение, че с манипулирането на омразата и използването на имигрантите, расите и религиите като изкупителни жертви междувременно разделението в обществото ще се засилва до крайни предели.

Брекзит не бе причинен от провал на Европейския съюз, напротив, Европейският съюз е жертва на този бързо разпространяващ се синдром - най-голямата политическа заплаха, с която Европа и Западът трябва да се справят. Симптомът „Брекзит” е последица от десетилетията на безотговорна политика, насочена предимно към обслужване на интересите на богатите малцинства. Потисканото страдание и бавното натрупване на омраза се превръщат в мощно политическо оръжие, когато започне да се манипулира от свръхдемагози, които знаят как да черпят от подобна енергия.

(Със съкращения от „Либерален преглед”)

* Богдан Маринов, роден през 1994 г., живее и учи в лондонския Richmond, The American University