Всеки от нас е рецитирал неговите стихове

Българинът обича своя единствен поет, удостоен от самия народ с титлата “НАРОДЕН”, а не “коронясан” от конюнктурни или партийни чиновници...

Стотици признателни българи минават тези дни през Къщата-музей “Иван Вазов” в София, за да си припомнят реликвите, които се съхраняват там. И какво лошо има в това поне за миг да си представим как е туптяло сърцето на Поета, виждайки част от неговата плът като експонат сред книги, ордени, писалки, дрехи и други лични вещи?

Но не! Полицейщината и отрицанието е в кръвта и мисълта на българина! В медийното пространство избухна поредният скандал: защо “излагаме” плътта на сакралния за литературата ни класик?

Всяко оригинално решение веднага трябва да бъде оспорено – от блюстители на литературните нрави, от псевдоисторици и постмодернисти, които са си присвоили правото да казват кое е правилно в 21 век и кое не е...

А колко е просто всичко: поклонението пред едно дело очертава цялото вселенско дихание, което поколения българи са напластили върху името на Вазов, изричайки своята любов към него... От детето през младежа до стареца! Всеки от нас е рецитирал неговите стихове и е осъмвал с “Под игото” под възглавницата.

Балсамирането още от древни времена е било опит за борба с тленното, със забравата, дори е осъзната намеса в Божието решение.

Наскоро бях в град Виница, където украинците са запазили по невероятен начин тялото на Николай Иванович Пирогов (1810-1881). Няколко десетилетия преди да стане факт балсамирането на Ленин и другите комунистически вождове, международен консилиум от учени създава система за перфектно съхранение на тленната човешка същност. Пред мавзолея на Пирогов всеки ден се редят стотици почитатели на грандиозното дело на всепризнатия учен и лекар – от Украйна и от света. В парка около мавзолея цари ведра тишина и безмълвен възторг, молитва и поклон... На никого не му хрумва, че в този вид грижата за един национален герой е пошлост, никой не се възмущава защо 135 години се полагат грижи за една знакова личност в световната наука.

У нас обаче веднага родните скептици безапелационно се произнасят: “Някой иска да печели от Вазов!” Дори валят нелепи обвинения, че поетесата Мирела Иванова (директор на Къщата-музей “Иван Вазов”) си прави личен пиар...

Да, вярно е, печелим всички ние, че се връщаме към модерния прочит на българската класика – с преситените ни от визуални експерименти сетива сега ние се докосваме с личното си 3D усещане (а не привнесено от екран) към простата истина, че времето е победено, че българският дух е възроден...

Докато има деца да кажат “Аз съм българче...” Пък дори и в САЩ или в Бразилия.

Сърцето на Вазов – това не е сърцето от сладникавите валентинки, нека не бъркаме стойностите, никой не иска да принизява символа. Но всеки мит има нужда от обговаряне, от осъвременяване.