Пляс-пляс педалите, кой не е чул за руснаците със Задунайската губерния и другите им пъклени планове. По документи и по съвременно хорово пеене и презумпция. А сега - пак по документи - ми се ще да покажа дейността на руските консули в Русе за няколкото месеца след разгрома на Априлското въстание през 1876 г.

Двама са, защото се сменят през юли. По-вероятно следва да се каже - отзовават И. Крилов и изпращат вместо него В. Кожевников. Да предположа това, ми дава основание предписанието на посланика на Русия в Цариград граф Игнатиев до управляващия Генералното консулство в Русе И. Крилов от 7 юли 1876 г. Началникът упреква подчинения си, че си е позволил да прекрачи отвъд дипломацията с действията си. В знак на протест против съденето на руски поданици той започнал остра кореспонденция с валията на областта. И заплашил да свали руския флаг наполовина. Акт, който се извършва само в знак на държавен траур. Няма да уточнявам кои са руските поданици - участници във въстанието българи, но мисля, че емоционалната реакция е по-скоро преклонение пред българските дела и осъждане на турската жестокост. Посланикът изисква от Крилов и да не преговаря с турските власти “въз основа на догматичното учение на светите канони”, защото е безнадеждно. Това му настояване е по повод застъпничеството на Крилов за съдени и екзекутирани наши свещеници. И като капак посланикът го уведомява, че скоро ще пристигне заместникът му В. Кожевников.

И В. Кожевников пристига с гръм. Това беше май за генерал Радецки на Шипка според Вазов. Гръмотевичността на новия консул е мирновременна, но не по-малко значима от възпятата от народния поет. Дошла от незрялото българско общество, което знае, че е незряло, но не подозира, че е общество. И че действията му - ако би последвало днешния ни автонегативизъм - са неочаквани и неподходящи. Вместо да са уплашени от разгрома на Априлското въстание и последвалата жестокост, българите масово излизат да посрещат новия консул. Според него това прави “цялото българско население в Русе”, което в представите му е израз на “гражданско мъжество” предвид обстановката. За нас днес тази манифестация следва да е блестящо потвърждение на безстрашния и открит подем на свободолюбието, довел до въстанието, всеобщата готовност за свобода и логичното освобождение. На един достатъчно зрял най-малкото за историческия миг народ. За консула обаче това е доказателство за “онази дълбока вяра в Русия, която не са могли да разклатят нито заточенията в Диарбекир, нито затвори, нито смъртни наказания”.

Всъщност консулът е задължен да следи за настроенията на населението и да ги тълкува. При това го прави с точни наблюдения. А и заключенията му не са неверни, а по-скоро едностранчиви, без да се отчита поривът за свобода като главен двигател. Но да благодарим за информацията, неизгубена във времето. И в тази посока - и за действия на консулството, водещи и до натрупване за нова, полезна и многообразна информация както за турските жестокости след въстанието, така и за поведението на българите и на руската дипломация. Консулството изпраща в Търновско и в Габровско своя служител А. Елисицин за оказване на помощ и за събиране на сведения. Той тръгва на 27 септември 1876 г. В докладната си отбелязва, че нивите вече са засети със зимна пшеница. Въпреки все още върлуващия башибозук и черкези и страха у българите да се движат свободно извън населените места. Нашенците го срещали с “добре дошел”, а турците - със злоба и страх.

Руският пратеник не пропуска и турското невежество, съпоставяйки го с българската ученолюбивост. По време на смазването на въстанието Габровската гимназия била превърната в казарма. Като зърнал машината за добиване на ток в кабинета по физика, турски офицер запитал що е това. Учител му обяснил с добавката, че електричеството служи за работа на телеграфите. Офицерът възкликнал: “Вие сте подслушвали всички държавни телеграми.” Арестували учителите, а машината откарали в Търново. После я върнали. Тъй като не става за крадене.

На 29 септември отседнал в Севлиево, в хана на Петко Георгиев. Вечерта ханът се напълнил с българи, на които А. Елисицин обявил, че е дошъл да раздаде помощ на пострадалите от името на Русия. Тогава те му изплакали какво се случило след въстанието. Но първо един от присъстващите прочел писмо от Женското дружество в Цариград, което събрало пари за пострадалите. И събралите се мъже начаса създали организация как помощта да стигне до нуждаещите се. Щото още не била дошла 1989 г., когато чуждестранният хуманизъм се трансформираше у нас в присвояване за бъдещ просперитет. На ненуждаещите се.

После му разправили хорицата на руснака колко затвор и побоища масово отнесли, макар севлиевци да не са водили бойни действия. От затворените в Севлиево изпратили 180 души в Търново, където всичките престояли 18 дни в една стая - дневна, спалня и тоалетна. Веднъж дневно им подхвърляли безобразен хляб, а манджите и сухоежбината от близките им охранителите крадели.

Събранието в хана избрало двама души да правят списъци на пострадалите. И на следващия ден те потеглили с руския пратеник към Ново село, Кръвеник, Батошево и Гъбене. И така с общи усилия направили и статистика на опустошенията. Ново село - въстанало и водило боеве, имало 1152 къщи с около 5000 жители. Разрушени изцяло били 347 къщи /докладът споменава, че само тук-там имало здрава къща/ и 360 хамбара. Убитите били 320 души плюс 7 монахини. Отвлечени били 1376 глави едър и дребен добитък, имотите - разграбени. Откраднатото било скрито в съседни турски села, където никой не смее да го търси. На вдовицата Стоева /мъжът й бил сред убитите/ задигнали кукуруза, а сега й търсели десятък за него и я заплашвали, че ще й продадат къщата, ако не плати.

И в другите села имало предостатъчно жертви, опустошения, грабежи и продължаващи дивотии. Ще ги спестя, но ще предам информацията за стореното в манастира “Света Троица”, основан през 1841 г. Черквата била разрушена, читав останал малък параклис. Игуменката Сузана убили в двора, а 7 монахини - в църквата. Осмата се спасила, като се престорила на умряла. И успяла да избяга, преди да рухне горящият купол. Та от 40-те монахини останали 21, без да се брои разрушеното и ограбеното. И пратеникът Елисицин излиза от дипломатическия тон в докладната - прави заключението колко му повишил духа 15-дневният престой сред българите. За това сигурно е повлияла и наблюдаваната от него изключителна солидарност между сънародниците ни. Той откроява сред описаното случилото се в Гъбене, където пристигнали мъже от съседното, също пострадало село Батошево да подпомагат възстановяването.

Накрая имперският служител теглил калема на разходите - 10 франка на вдовицата на убития свещеник Георги, 10 франка на жената на осъдения на 15 години Захари Велчев, 200 франка за волове и кон за манастира, 540 франка на вдовици и сираци от обиколените села, 2860 франка за покупка на 1680 оки вълна. И 500 франка за разходите по обиколката му. А както ни учат днес, в това време някои мечтаели за Задунайска губерния.

Добре че имаме лошия навик да вярваме повече на Паисий и да знаем своя род и история. Валидните, а не конюнктурните.