От Брекзит към Тръмп?

Джонатан Фрийнланд*

Вероятно напълно подходящо за мрачната атмосфера от следизборния ден, първият международен гост в новата, пост-Брекзит-Великобритания беше Доналд Тръмп. Рано сутринта на 24 юни частният джет на вероятния президентски кандидат кацна на летището в Глазгоу, Шотландия, откъдето той се прехвърли на друг частен хеликоптер, който го пренесе до мястото на празненството за откриването на игрището за голф Trump Turnberry. Там той приветства „голямата победа“, спечелена току-що от хората, които бяха водили кампанията за напускане на Европейския съюз.

Те, каза той, са упражнили „свещеното си право“ на независимост, като са иззели обратно контрола над икономиката и границите си. Естествено, след това той прехвърли разговора върху самия себе си и кандидатурата си за президентството на САЩ. „Мисля, че хората наистина виждат тук голяма прилика“, каза той. „Много хора говорят за това“.

Тръмп имаше право, дори и ако беше направил грешката да поднесе приветствията си в Шотландия - чиито избиратели бяха се произнесли категорично, с мнозинство от 62 срещу 38 процента, за оставане в Европейския съюз. (Един факт, който между другото означава, че е твърде вероятно шотландците да повторят в скоро време собствения си референдум по въпроса дали да останат в Обединеното кралство (ОК), или да го напуснат. Те очевидно ценят толкова високо членството си в Европейския съюз, че най-вероятно този път ще гласуват за отделяне от ОК - което по същество означава да предпочетат един съюз пред друг).

Нека да разгледаме [статистическите профили на] хората, които са гласували за Брекзита. Най-силният предсказващ фактор е образованието. Хората с университетско образование са гласували предимно за оставане [в ЕС]; онези, които са минали само през британския еквивалент на средно образование или по-малко, са искали напускане. Подобно на това, младите хора са гласували за оставане - 75 процента от хората на 18-24 години според едно от изследванията - докато възрастните непреклонно са се насочвали към изхода. Но това поколенческо разделение си има и образователна страна. Нека си припомним, че донеотдавна само 7 процента от британците са посещавали колежи. Днес тази цифра е близо до 50 процента. Казано без заобикалки, в ОК възрастните и по-слабо образованите са две до голяма степен припокриващи се категории. Този факт заковава едно разделение, което изглежда притежава свой плашещо огледален образ из целите САЩ. Възрастните и слабо образованите представляват преобладаващата маса сред онези 14 милиона избиратели, които подкрепиха Тръмп в предварителните кръгове - един факт, увековечен в добре известното му заявление „Обичам зле образованите хора“ - докато младите, особено онези със скорошни университетски дипломи, масово са се наредили зад Бърни Сандърс. Поне в това отношение Тръмп и Сандърс са нещо като „напускане“ и „оставане“ в човешка форма - ако и с нюйоркски акцент.

Разбира се, голяма част от всичко това в края на краищата се свежда до някакъв вид класа. „Напускащите“ се откриваха предимно - ако и не само - сред хората, които са бедни или защото са без работа, или защото работят на някое от презрително обозначаваните като „осрани“ работни места: отговаряне на телефони в кол центрове или подреждане на рафтове в складове, обвързани от несигурни договори за „заетост-от-нула-часа“[1], без каквито и да било осигуровки... Това е изоставената Англия, която е точно копие на онези места от американския ръждив пояс[2], които се подреждат зад Тръмп.

Това икономическо разделение е толкова силно, че референдумът започна да прилича на класова война, която разцепи Англия (и Уелс) по средата. Както е казал на репортер от „Гардиън“ един от хората, гласували за напускане, в очукан квартал на десет минути от обновения Манчестър: „Ако имате пари, гласувате за оставане. Ако нямате пари, гласувате за напускане.“

Казано по друг начин - Оставането и Напускането представляват сблъсък между печелещите и губещите от глобализацията. Онези, които свързват прехода към глобална икономика със скъпи магазини за деликатеси, оживена бар сцена и възможности за кариера в чужбина, гласуват за оставане. Подредени насреща им, сред другите, са хората, чиито квартали са били също толкова променени от глобализацията, но по начини, които те оплакват. И тази мъка е свързана отчасти с изнасянето в чужбина и загубата на работни места. Но в същността си тя се върти около въпроса за имиграцията.

Което е именно точката, в която паралелите между Брекзита и Тръмп стават дори още по-остри. Защото кампанията, която приключи миналия четвъртък, често изглеждаше така, сякаш тук се провежда референдум не върху Европа, а върху имиграцията.

Аргументите им бяха изкусително прости. Членството в ЕС изисква от всяка държава да приеме свободното движение на хора между страните членки на ЕС. А следователно единственият начин да се удържат стотиците хиляди граждани на ЕС, идещи в ОК, е да се излезе от ЕС.

Отново и отново Оставащите се опитваха да отговорят с факти и свидетелства, включително и данни, които показват черно на бяло, че имигрантите имат напълно реален принос към британската икономика. Но Напускащите просто ги игнорираха...Една гражданка в радио токшоу улови точно духа на времето - недоверието, ферментирало в продължение на години - като каза, че вече не слушала никой човек със специални познания. В края на краищата „и Титаник е бил строен от експерти“.

Що се отнася до Тръмп, неговото презрение към елита и авторитетите е съчетано с доста хлъзгав подход към истината. Неслучайно той е заслужил максималната оценка за „дълъг нос на Пинокио“ на вестник „Уошингтън пост“. От своя страна водачите на Напускащите обикаляха страната в превозно средство, което се оказа олицетворение на лъжата - един автобус, украсен с надпис, че Великобритания плащала на ЕС по 350 млн. паунда седмично. Тази цифра беше многократно опровергавана от политически опоненти, журналисти и експерти (още преди години Маргарет Тачър е договорила една отстъпка от британския финансов принос към ЕС, така че реалната цифра вероятно е някъде около една трета от това), но напразно. Лозунгът си оставаше изписан на автобуса. Найджъл Фарадж - водачът на Британската партия за независимост, чийто натиск доведе до провеждането на референдума на първо място - призна, че цифрата 350 милиона била „грешка“ и че нямало да има подобно финансиране за болниците и докторите. Но тогава, разбира се, вече беше късно. Избирателите бяха направили избора си.

Във всичко това има достатъчно много уроци за американците, очакващи собствената си среща с националистическия, местнически популизъм през ноември.

*Авторът е колумнист на британския “Гардиън”.

(Със съкращения от превод в сайта “Либерален преглед”)

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи