Писмо на акад. Светлин Русев до министъра на културата

Съпричастен към проблемите на Националната галерия и небезучастен към поисканата оставка на Вежди Рашидов от „културни експерти“ като ген. Атанас Атанасов и Радан Кънев, след известно преминаване на мътната вълна на пререканията, Светлин Русев споделя вълненията си. Първоначалният му порив е да пише лично на министъра. Впоследствие решава да огласи позицията си чрез в. „Труд“. Публикуваме писмото му без редакторска намеса.

Драги Вежди,

Надявах се да се видим след обявяването на Художествения съвет, но очевидно, че в цялото напрежение около писмото ти до Националната телевизия не ти е било до задачите на съвета и правилника на галерията, за които смятах да говорим. Може би писмото ми в определен смисъл е закъсняло, но тъй като затишието около замерянето и „поливането с фекалии” (извинявам се, авторството не е мое) не променя създаденото напрежение, си позволявам, от илюзиите на личния си изстрадан опит, да се опитаме поне частично да успокоим и без това цялостното ни напрегнато съществуване. Позволявам си и от примера на преодолени взаимоотношения, и от двама ни в името на общата кауза - Национална галерия и изграждането й, да споделя тревогата си и да потърся разбиране и подадена ръка от всички, които в името на съграждането са готови на действие над личните пристрастия.

Навремето, не си спомням по какъв повод, Тончо Жечев сподели, че на подадена ръка не се отказва! Мисля, че с подобно разбиране се постигнаха неща, на които дълги години щяхме да бабуваме и да си прехвърляме проблемите от власт на власт, от правителство на правителство, обезсмисляйки усилията на тези преди нас и затруднявайки тези след нас. Говоря само за неща и действия, в които по една или друга причина самият аз съм участвал и имам сравнително обективен поглед.

На откриването на Националната галерия - Квадрат 500, не като протоколен куртоазен акт, а като реален факт, казах, че доживяхме и ние като френските президенти, които след всяка власт оставяха по един музей! Всичко друго - преди и след това - приказки, противоречия и т.н. - остава без значение! С това не искам да те защитавам - и музеят, и връщането на „Шипка” 6 на Съюза на художниците, и възстановения театър в Пловдив, и... са аргументи със значение. Пресконференцията, която даде, и извинението, и личната ти оценка на изключителното интелектуално присъствие на Георги Ангелов в българската култура, и обяснението за състоянието ти след клеветата на един от участниците (а това, ако не се докаже, е чиста клевета), мисля, че това беше колкото мъчително, толкова и разумно поведение. Бойко Борисов в свой стил го нарече „посипване на главата с пепел”, други видяха задължителна съобразителност, а всъщност има един достоен момент с висока лична емоционална цена, които съм в състояние да разбера. Това би трябвало да се съзнава и от тези, които ти искаха главата, и от тези, които го приемат като нормална служебна необходимост.

Има обаче нещо друго, което в момента е по-тревожно и което ни прави заложници на действия и поведение извън протеста или привързаността ни в най-чистия им вид. Мога да разбера всеки, който по някакъв начин е в културата, да иска оставката на министъра и на който и да е служител в тази система, но когато видях Радан Кънев, „културният специалист” ген. Атанас Атанасов, (другият „специалист” до него не го познавам) да искат оставката на министъра, не осъзнавайки (а може съзнателно), че правят заложници на техните политически интереси, морал и поведение хора, които са извън политиката и които воюват от позиции с аргументи на културата не на техните амбиции!

И досега не ме напуска ехидната усмивка на това момче Радан Кънев, когато хунвейбините от неговото политическо младежко обединение бяха нацапали като „творчески акт” композицията на Любомир Далчев на ул „Позитано”! На същия този Далчев, на когото с охота четем емигрантските писма, забравяйки скулптурите в Съдебната палата, релефа на Паметника на Съветската армия, паметника от Матхаузен, величествения пантеон в Пловдив „Бунта”, фигурата на Климент Охридски, малката концлагеристка и т.н., и т.н. За съжаление, от другата страна се появиха твои „защитници”, които по-добре да се скрият с конюнктурните си изцепки и да не ни връщат в плагиатското си минало!

Подобна подкрепа реално направи заложници достойнството на артисти, които посвоему те защитиха. Заложник се почувствах и аз, и колеги, които знаят за какво става дума при подобна „защита“. Заложник се чувствам на всяко съобразително действие и поведение и на директорката на Националната галерия, с което се разминаваме!? Превръщането на реалните проблеми в някаква барикада измества професионалното им решение и дава възможност за агитки с извънкултурни интереси. На един съвет (в чиято добронамереност не се съмнявам), да напусна Художествения съвет, попитах къде отивам - зарязвам всичко, което е кауза, с всичките битки и противоречия, и отивам при Слави Минеков ли?! Съжалявам!? Ти нямаш нужда от защита - и най-добронамерената ще бъде обявена за режисирана? Когато някои политици и държавници се научат да ходят на изложби и разберат какво означава изстрадването и изграждането на един музей, когато клеветникът се научи да си плаща в съда за клеветата, тогава може да говорят с аргументи на културата!