За пътя от Германия до репортер в „Тази сутрин“, за незабравимите хора и журналистиката, която се избира със сърцето.

„Искам да разказвам повече истории за „невидимите“ герои. Онези, които уж са обикновени, а всъщност носят най-големите сърца. Онези, които зареждат останалите с положителна енергия и личен пример“, казва репортерът от сутрешния блок на Би Ти Ви Кристина Газиева. Точно една такава история, разказана в началото на 2012 година, предопределя пътя й към отбора на новините, в последствие и към „Тази сутрин“. Тъкмо завършила висшето си образование по комуникации и връзки с обществеността в университета „Лудвиг Максимилиан“ в Мюнхен, тя се връща в България с идеята да изкара 3-месечен стаж в Би Ти Ви и да замине отново. Месец по-късно обаче прави първия си авторски репортаж, който я кара да вземе съдбоносното решение да остане. „Разказах историята на едно момче от ромски произход, загубило майка си и баща си. И двамата били покосени от инфаркт. Сега момчето е един от най-добрите студенти по медицина. И разбира се – ще специализира кардиология.

Тогава разбрах, че искам да разказвам именно тези житейски истории, които те карат да се замислиш

– за своя живот, за нещата, от които се оплакваш, да оцениш това, което имаш и да се запиташ кое е важното всъщност. Така осъзнах и че телевизията е моето място и моята първа любов в професионален план“, спомня си с усмивка Кристина. Екипът в който попада играе ключова роля да се почувства на мястото си именно в БТВ. „Даде ми се шанса да правя това, което обичам. Възможността да работя с професионалисти като Венелин Петков, Валя Гиздарска, Искра Владимирова, Антон Хекимян и много други ме мотивира допълнително“, казва Криси.

В едно обаче винаги е била сигурна – че ще се занимава с журналистика. „Тя се избира със сърцето. Убедена съм, че работата като репортер винаги има смисъл и дори не съм се замисляла, че ще работя нещо друго“, признава Газиева.

Като погледне назад е щастлива, че е успяла да разкаже истории като тези на Мелха – момичето, което е родено без ръце, но се е научило да плете най-красивите, по думите й, бебешки дрешки. Или на Катя, висока само 1.2 м, която пее най-тежките родопски песни с глас на славей. Или на 90-годишния дядо Тодор, навремето уважаван професор, а сега просто 90-годишен пенсионер, който се разплаква, когато му занасят хляб и други продукти. Винаги ще помни и живото включване от бдението в памет на 6-годишния Петьо, който беше блъснат с джип на пешеходна пътека в Панагюрище.

„Няма да забравя сълзите на майката, няма как да не съпреживееш тази трагедия. Беше ми трудно да я питам каквото и да било. И до днес ми е важно да знам как е тя и дали семейството й е добре“, разказва Кристина.

Щастлива е и че е показала много проблеми, след които има положителна развръзка за много хора. „Разказахме за десетките деца, които чакаха повече от година за слухови импланти. След репортажа ни в „Тази сутрин” институциите се задействаха и имплантите бяха доставени. Тогава се чувстваш най-полезен и се убеждаваш, че трудът ти има смисъл“.

Точно заради такива истории ранното ставане всеки ден не я плаши. Признава, че понякога се уморява, но го приема като част от работата.

„Това е най-малкият проблем, когато ти предстои да покажеш нещо, което може да промени ежедневието на човека срещу теб“.

Кристина смята, че именно животът в Германия, я е научил на дисциплина, постоянство и стремеж да се развива непрекъснато.

„Конкуренцията във всички сфери там е на много високо ниво. Не трябва да закъсняваш за уречен час, не трябва да пропускаш срокове“. Спомня си, че в Мюнхен денят й е бил разграфен до минута. За да се издържа няколко години съчетава лекциите си с работа като стюардеса във влак-стрела.

Още от дете се научава да съпреживява трудните истории на обикновените хора. Семейството й дълги години отглежда тютюн в родното й село Абланица. Това всъщност е и основният поминък на хората край Гоце Делчев. „Имах щастливо детство. Спомням си безкрайните летни часове прекарани в игри. Не обичах да ходя на детска градина и дори съм бягала два пъти“, разказва през смях репортерката.

И до днес се смее на sms-ите, които изпращала на майка си при първите й репортажи за новините. „Наскоро ми ги показа - „Мамо, днес ще излъчат репортаж за студентските стипендии. Гледай!“ - и така за всяка тема, по която тогава работила“. Ясно си спомня и първия път, в който е казала „За новините на Би Ти Ви Кристина Газиева“.

„Беше комична ситуация, защото тогавашният отговорен редактор на новините Марина Цекова ми каза, че мога да се закрия. Тогава не знаех, че това означава да сложиш името след репортажа. В този момент чувстваш удовлетворение, но и отговорността става по-голяма. Поставяш си името и трябва да бъдеш изряден и без грешки“.

Кристина казва, че не усеща натоварената работа в телевизията да пречи на личния живот, особено когато до себе си имаш човек, който те разбира и знае, че тази професия си има собствени закони и изисква отдаденост през цялото денонощие.

Почива си когато пътува с приятелите и близките си. Както в работата, така и извън нея са й интересни непознатите кътчета на България и света. Иска й се единствено да има повече време, което да прекарва с малките си племенници.

На въпрос какъв иска да бъде животът й след 5 години, Кристина отговаря, че иска само да е здрава и да продължи да се развива в посоката, в която е поела. „Имам още много да уча. А и имам късмета да се уча от истински професионалисти“, казва тя. Разделя се с нас с твърдата увереност, че я чакат още много истории на „невидими“ герои, които да срещне и за които да разкаже.