Може ли деветгодишна вещица и нейните вечно пияни пиксита да променят стереотипа

Покойният литературен гений Тери Пратчет навремето описваше живота като филм, в който си влязъл десет минути след началото и през цялото време се опитваш да налучкаш какво се случва. Преди седмица беше обявено, че след над 70 млн. продадени книги, преведени на 37 езика, и купища фенски артикули, вариращи от настолни игри до готварски книги, един от романите от серията за „Светът на диска“ най-накрая ще бъде адаптиран в пълнометражен филм. Незапознатите с творчеството на Пратчет сигурно ще бъдат учудени: как е възможно толкова комерсиално успешна поредица, сравнима единствено с популярността на „Хари Потър“ и „Здрач“, да устои на зова на сирените от Холивуд?

Сагата „ще го направят ли – няма ли да го направят“ трае от почти толкова време, колкото и всичките 41 книги от самата поредица за „Светът на диска“. През 1992 г. с Пратчет се свързва американска продуцентска компания с интерес към романа „Морт“, мрачна комедия за високия кокалест персонаж с жетварска коса, наречен СМЪРТ, който решава да си вземе чирак. „Проведохме маркетингово проучване и установихме, че частта със скелета няма да проработи за нас, което е настина жалко“, припомняше си Пратчет думите на продуцентите. „Много ни харесва, концепцията е много извисена - просто ако може да разкараш образа на СМЪРТ.“ Филмът не отишъл по-далеч.

През годините надеждите на почитателите са многократно повдигани и разбивани на пух и прах. По-рано тази година се появиха шаблонни рисунки, от които стана ясно, че „Дисни“ са обмисляли нова адаптация на „Морт“ през 2010 г. Книгата, която сега се адаптира от компанията „Джим Хенсън“, „Волният народец“ е веселяшка налудничава история за деветгодишна вещица и нейния клан от вечно пияни шотландски пиксита (б. р.: пакостливи духове в келтската митология). Творбата е преминавала веднъж през начална разработка; Сам Райми, американски режисьор, се привързва изключително към книгата през 2006 г. Проектът не успява да се реализира, защото се оказва, че книгата противоречи на всичко, което продуцентите искали да направят с нея - преследване на мечти, намиране на принцове и щастлив край.

Едно възможно обяснение за сизифовското напред-назад е крайният анти-Дисни, скептичен стил на писане на Пратчет. Всяка книга, която изповядва кредото: „Ако се доверяваш в собствените си усилия... вярваш в мечтите си... и следваш звездата си... пак ще бъдеш набит от хора, които прекарват времето си в бачкане и учене и не са били толкова мързеливи като теб“, ще има затруднение да запази интегритета си, след като киностудио я е направило комерсиално печеливша.

Или поне така си мислехме. Холивуд започна много бързо да превръща изневеряването на принципите си в печеливш актив. „Замръзналото кралство“, история с принцеси на Дисни, разказваща за връзката между две сестри, реализира над 1 млрд. долара световни приходи. И пренаписа всички приети досега правила за мечтите и истинската любов в детските филми. Филмът предизвика отприщването на истинска ревизионистка вълна с „Вдън горите“ и „Лего: Филмът“, която с лекота ще приеме на гребена си силна героиня, незаинтересована от романтика, като Тифани Сболки от „Волния народец“. За иронията и подривната мисъл, които винаги са движели творчеството на Пратчет, няма по-добро време от сегашното в Холивуд.

Но дори и с тази промяна творбите на Пратчет устояват на лесната адаптация. Подобно на „Пътеводител на галактическия стопаджия“ на Дъглас Адамс, който също удържа дълги години на филмирането си (и дори тогава резултатът се получи посредствен), авторският поглед на Пратчет е труден за предаване на екран. Пратчет залага предимно на паратекст – роман, коментиращ себе си в качеството си на роман. Брилянтни формули като: „Дай на човека огън и ще е на топло цял ден; запали го и ще е на топло до края на живота си“ се опират върху неочакваното, но в особено буквален смисъл. Силата му зависи от окото, прелитащо през страницата, не от зрителя, гледащ кадри на екрана.

Колкото и много в момента Холувид да иска да разбие собствените си клишета, той има ограничен капацитет в пресъздаването на метафантастични трикове; трудно е да си представим „Светът на диска“ да се случи без присъствието на разказвач зад кадър, който да изпълнява тази функция. Холивуд винаги е имал проблем с овладяването на авторския принос, паратекста и самосъзнанието в опитите си да адаптира автори сатирици. Британската комедия от 2005 г. A Cock and Bull Story разказва именно за трудностите, с които се сблъскват кинематографи в опита си да заснемат адаптирана версия на романа „Тристрам Шанди“ на Лорънс Стърн (книга от ХVІІІ век с хаотично повествование, в което разказвачът използва няколко глави в началото, докато стигне до собственото си раждане). Продукцията опитно маневрира през проблемите на адаптирането на книга за писането на книги. В техния случай беше филм за филм, който не успява да бъде реализиран и по гениален начин предава духа на оригинала.

Повествованието на Пратчет също често пъти е посветено на самото повествование. Ако в „Светът на диска“ има постоянна тема, тя е, че всички лъжи, в които сами се убеждаваме, историите и фантазиите ни, имат стойност както за нас, така и сами по себе си. Говорещият скелет не може да бъде отписан само защото децата ще се уплашат от него: целият смисъл е, че хората, млади и стари, винаги са използвали измислици, призраци, на които да говорят и посредством които да се изправят срещу страховете си. Образът на СМЪРТ в творчеството на Пратчет - човечен, честен и често пъти объркан - предлага надеждата, че всъщност няма нищо страшно там, отвън в тъмното. Темата за „история за историята“, която присъства във „Волния народец“ и всяка друга адаптация, която ще я последва, ще е много трудна за адаптиране на екран. Включването на Риана Пратчет, дъщеря на покойния писател, като автор на сценария дава някаква надежда; тя поне няма да жертва визията на баща си пред боговете на маркетинговите проучвания.

В „Подвижни образи“, десетата книга от поредицата за „Светът на диска“, вманиачен режисьор обявява, че иска „хиляда слона“ за следващия си филм. След херкулесови усилия откаченото желание е реализирано. След като вече е преместил цели стада слонове през няколко континента, режисьорът научава, че светът на киното е еволюирал и идеята му вече не е меродавна. Достигането на точката, в която закачливият стил на Пратчет може да намери мястото си в Холивуд, беше дълъг път – може само да се надяваме, че ще намери гласа си, преди да се смени модата.