Славянка - планина с много имена през вековете

Трудно се намират думи, за да се опише величествената панорама от върха към всички посоки

Разположената в Югозападна България крайгранична Славянка планина е от най-високите в страната ни. От общо 37 планини тя е на шесто място по височина след Рила, Пирин, Стара планина, Витоша и Осогово. В нея се извисяват 6 върха с над 2000 м надморска височина, а първенецът и - Гоцев връх, достига 2212 м надморска височина. Освен с ярко изразената и внушителна купеновидна форма, тя е известна и с това, че през вековете е наричана с много имена. В далечното минало са я считали за част от Пирин, така че старите имена на Пирин са се отнасяли и за нея. Траките я наричали Орбелус (Орбел), т.е. “снежна планина”. Според някои проучвания името Пирин произхожда от хетската дума “перунаш” (скала) и тракийското име Перинтус или Пиринтос - от корена пер (камък). Елините също нарекли южния дял на планината Орбел (пропаст, бездна). С името Орбелия по онова време била наричана областта край долното течение на Струма. Старославянското й име Юденица се свързва с поверието за юди и самодиви, обитавали планината. Най-популярно е славянското и име Перун, свързано със славянския бог Перун, който според славянската митология живял по върховете й, разпръсквал гръмотевици и предизвиквал бурно време.

След нахлуването им на Балканския полуостров турците я наричат Беридие (стръмна, отсечена). Име натрапено, неприето и непопулярно сред българите, които продължават да я наричат Перин.

Много предания и легенди потвърждават героизма и саможертвата на българите, които не скланяли глава пред турския поробител и защитавали своята чест и достойнство. Тези легенди се преплитат и с други, които обясняват произхода на имената на различни части от планината, на самата планина или на някои околни селища. Ето и две легенди, свързани с най-популярното име на планината - Алиботуш.

В далечни, стари времена в северното подножие на планината бил провеждан голям есенен панаир. Стичали се тук хората от Мелнишко и Неврокопско, както някога бил наричан Гоцеделчевският край. Най-редовният посетител на панаира бил богатият турчин Али бей, господарят на близкото село Лъки. Носела се мълва, че винаги, когато тръгвал за панаира, от страх или от предпазливост, той скривал лирите (турски златни монети) в единия си ботуш. Научил за това един хайдутин - местен народен закрилник, и решил да открадне лирите и да ги раздаде на селяните, редовно ограбвани и унижавани от бея. Цял ден хайдутинът дебнал бея и пазачите му и когато след обяд, доволни от търговията и сити от обилния обяд, те задрямали, комитата грабнал ботуша и скоро потънал в дебрите на планината. Стреснали се стражарите и на мига скокнали с викове: “Али бей, ботуша. Али бей, ботуша...”

Спуснали се турците след комитата, планината на бегом пребродили, но тъй и не успели да го догонят. Върнали се отчаяни при господаря си и пред краката му за милост паднали. Гневен бил беят, но признал смелостта на хайдутина и високо се провикнал, та чак клоните на дърветата се разлюлели: “Халал да ти е, българино, на Али бей ботуша заради голямата ти храброст” - и тозчас разпоредил панаирът да се премести в село Търлис. А на планината за дълго време останало името Алиботуш.

Според другата легенда юначният българин Илия бил войвода на дружина и отмъщавал на народните изедници за теглилата на сиромасите. Събирал той данъци от богатите, за да заличава борчовете на бедняците и задължавал чорбаджиите да плащат ангарията на селяните. Непокорните наказвал със смърт. Името му всявало страх у турци и чорбаджии. В жалбите си до султана те молели: “Отървете ни от този хайдутин, който е станал ортак на парите ни, а и раята бунтува.”

Понесла се славата на смелия хайдутин Илия, известен като Али Страшника. Страшен бил той за изедниците народни, но сърцето му трепвало пред хубавата българка Мария. Мигом поруменявала девойката, щом само зърнела юнака, а и в неговите очи благост се четяла, щом срещнел погледа й. Появяла ли се Мария в празничен ден на мегдана, довтасвал и Али Страшника, хорото с нея да поведе. Знаели хората - където и да иде Мария, не след дълго ще се появи и Илия. Нейното явяване било като знак за среща с него - кога да му благодарят за доброто, дето им сторил, кога да му се оплачат от неволи и грижи.

Турците обещавали жълтици за главата му, но той сякаш бил неуловим. Минало що се минало и пристигнал Селим паша чак от Цариград юнака да хване. Многобройна била султанската войска, но дълго време не успявала да открие Али Страшника, докато накрая го заловила. Изправил се Селим паша пред народния закрилник и отсякъл: “Юнак си ти, Али, баш юнак. Драг си на раята, но не си съдник в царщината наша и за своеволията си ще трябва да платиш”.

Събрал пашата населението от близките села, пред него да съди войводата. Погледнал към голия скалист връх и рекъл: “Виждаш ли безлистната каменна вършина? Ако ти, Али, можеш да стигнеш върха с ей тия ботуши, ще ти подаря живота”.

Светнали очите на българина, зарадвала се Мария, народът зашумял - юнак над юнаците е Илия и железни ботуши да му дадат, пак ще стигне върха и жив ще остане.

Сложили му турците обикновени ботуши, но ги напълнили с вряла черна смола. Обул Илия ботушите и тръгнал. “Не вървеше Али Страшника с парещите ботуши, а с огромни скокове тичаше, сякаш птица летеше по върлото нагоре” - тъй разказвали хората години след случката. Смъртно уморен, юнакът стигнал върха. Накрая паднал от изнемога и малко преди да издъхне, отправил думи към селяните: “Вие да сте живи, братя”.

От парещите ботуши на юнака дошло името на село Парил край планината. От ливадите на туй село тръгнал Али Страшника с ботушите си към върха.

Някои твърдят, че наблюдавана от юг, планината прилича на ботуш, откъдето получила и името си.

В периода 1929-1934 г. природоизследователят ентомолог Александър К. Дряновски, който бил управител на училищен музей в София към Министерството на народното просвещение, посещава всяко лято планината. Отначало за проучване на пеперудната й фауна. Но, виждайки голямото растително богатство, той започва да събира и да проучва и растителния свят. Възхитен от биоразнобразието на Алиботуш, изпъстрена с “красиви и буйни букети – китки, разноцветно обагрени, каквито до днес не са ни познати от никоя друга планина в такава степен”, той дава през 1935 г. официално предложение чрез списание “Училищен преглед” тя да се преименува Китка планина.

През 1954 г. тя е преименувана на “Славянка”, а нейният първенец запазва името си. Мотивите за даване на името Славянка вероятно е фактът, че тук от най-далечното минало винаги е живеело славянско население. Всеки опит за заселване тук на други племенни групи е бил неуспешен. Незабравимо е преживяването при съприкосновение и общуване с красивата Славянка. Затова ви препоръчваме да посетите тази забележителна и рядко примамлива българска планина. Това може да стане от две посоки - едната е през гр. Гоце Делчев и с. Парил до хижа “Славянка”, разположена в североизточното подножие на планината. От хижата по маркирана пътека, която минава през Парилския проход и местностите Кърколиците, Вапата, Коинарите, през чудесна букова, а след това черномурова гора, и за общо около 3 часа пристигате на внушителния широкозаоблен Голям царев връх, висок 2153 м. От тук за още 1 час и 45 минути, все покрай граничната бразда, достигате първенеца Гоцев връх.

Трудно се намират думи, за да се опише величествената ненагледна панорама от върха към всички посоки. Наблюдават се около 21-22 планини в България, Гърция и Македония. Първенецът на Славянка Гоцев връх е включен в националното туристическо движение “Покорител на десетте планински първенци на България”.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Туризъм