Християна Тодорова: В гимнастиката винаги е имало конкуренция и винаги ще има

БУЛФОТО

„Златното момиче“ Християна Тодорова гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Тя е звезда, която през годините фокусира много симпатии и аплодисменти за лидерската си роля в един от най-фамозните ансамбли на България в световната художествена гимнастика. Успехите в нейната впечатляваща кариера логично оформят и респектираща колекция от отличия. В нея блестят световните и европейски титли в многобоя, триумф в Световната купа и разбира се, бронзовият олимпийски медал от игрите в Рио де Женейро през 2016 година. Днес тя вече не е на големия подиум, но остана в художествената гимнастика като международен съдия.

- Християна, здравей! Радваме се да те посрещнем в „Код Спорт“, където не крием, че колекционираме интервюта със световни шампиони и твоето гостуване определено ни липсваше! След високия адреналин от спорта в какъв ритъм живееш в момента?

- Благодаря за поканата! Ритъмът в момента започва да се нормализира, тъй като вече минаха четири години. Започнах да се осъзнавам къде се намирам. Беше много трудно в началото, тъй като цял живот правя едно и също. Имам си режим – сутрин ставам в 7 часа и отивам да тренирам до 7 вечерта и се прибирам вкъщи. На секундата, в която всичко това приключи, аз просто не знаех къде се намирам, не знаех какво да правя със себе си, с живота си. Бях изпаднала в нещо като депресия, но постепенно с времето започвам да се осъзнавам къде се намирам.

- На елитните спортисти по принцип почти всичко в битов план се осигурява, за да мислят само за тренировки и състезания. Обикновено след края на кариерата им адаптацията е трудна. Ти каза, че е такава, но вече това е забравено, така ли?

- Да, точно така. Наистина ми беше много трудно. Но може би всичко с времето се променя и се оправя. Имам чувството, че годините ми в залата са били в някакъв предишен живот. Вече доста далеч ми се струва това нещо, нищо че са минали само четири години.

- В художествената гимнастика сте прословути с тези високи натоварвания по около осем часа дневно в тренировъчната зала. Когато излезе от този ритъм, какво най-често правеше „на свобода“? Например помня колко щастлива изглеждаше на кадри от Тайланд…

- Да, страшно много обичам да пътувам. За мен, когато човек пътува, тогава истински живее. Едно от любимите ми хобита е точно това – да пътувам, без значение дали в България или в чужбина. Обичам да посещавам нови места, да се срещам с нови хора, нова култура. Общо взето след спорта по професионален начин имам време за абсолютно всичко, за което преди нямах – за семейство, приятели, преживявания, пътувания, за всичко.

- В тази връзка колко истина има в историята, че си пътувала до Куба с мисията да се научиш да танцуваш салса?

- В Куба беше много хубаво. Бяхме там с моята съотборничка Цветелина Найденова. Още след игрите в Бразилия си бяхме казали, че задължително трябва да отидем двете в Куба. Проточвахме го във времето, не знам защо не отидохме веднага. Дойде моментът, в който се решихме, организирахме всичко за два дни и заминахме. Изкарахме си много хубаво там – различна култура, различни хора. Толкова са щастливи там хората! Толкова малко имат, пък толкова много дават! Постоянно танцуват, пеят, постоянно са усмихнати. Това много ми хареса, много ми допадна.

- И добра ли си вече в салсата?

- Не. (смее се) Няма как да стана добра за една седмица. В крайна сметка всички си мислят, че гимнастичките могат да танцуват, но това не е точно така. Доста по-различна е гимнастиката от танците и умението човек да танцува. Да, усещаме ритъма, координирани сме, но човек, ако не си го носи в кръвта, няма как да стане.

- Колко близо е до балета художествената гимнастика?

- До балета наистина е много близо, защото художествената гимнастика е смесица между изкуство и спорт. Точно тази част – изкуството ние сме взели от балета.

- Заговорихме за изкуство – кога се появи влечението ти да пишеш поезия? В какъв период доверяваше чувствата си върху стихосбирката „Следа от объркана душа“, която вече издаде?

- Започнах да пиша, след като приключих със спорта. Може би първоначално съм си изливала всяка една емоция, всяко едно чувство на килима, на терена, докато играя. След това като нямаше къде, започнах на лист хартия да изливам всичко, което чувствам. Може би точно в този период, в който не можех да намеря себе си, не знаех какво да правя, бях изпаднала в нещо като депресия. Наистина оттогава ми идваха всички тези неща да ги пиша. Идваха ми най-различни мисли и ги изливах на листа.

- Доволна ли си от любовната лирика в „Следа от объркана душа“ и да очакваме ли ново издание, особено сега, когато не криеш чувствата си към тенисиста Димитър Кузманов, с когото сте двойка?

- „Следа от объркана душа“ е само за любов. 95% само за любов под една или друга форма. За втора част точно това си говорехме с Димитър, тъй като той доста дълго време се стремеше и се опитваше да завърже някакъв контакт с мен и нещата да се получат, каза ми: „Следващата книга трябва да бъде свързана с мен и да се казва „Игра на нерви“.“ Бая време си игра на нерви…

- Как са нещата във вашата връзка? Кой е по-заетият сега? Имате ли време за пътуване, за любими занимания заедно или живеете в добре познатия натоварен до дупка спортен график?

- Хубавото е, че и двамата сме много заети. Аз съм много „за“ това нещо всеки да си върши работата и всеки да се стреми към неговите неща. Сезонът му отново започна след цялата ситуация с вируса и с пандемията и започна да пътува по състезания. Моите състезания също се възобновиха. Аз също започнах да ходя по състезания вече в ролята на съдия. Всеки си е зает с неговите неща. Естествено, така правим нещата, че да остава време и за нас двамата. Когато човек си намери половинката, която е доста близо до него, както и аз, и той сме спортисти, е много по-лесно, защото се разбираме. Наистина само един спортист може да разбере друг спортист за какво става въпрос.

- Откри ли вече своето място в живота след края на кариерата?

- Да, може да се каже, че съм започнала да го откривам. Има още какво да се желае, но мисля, че и това ще го постигна с времето.

- Защо избра да правиш кариера в международното съдийство? Не се ли притесняваш, че там дори и справедливо като Господ да съдиш, пак ще има състезателки и треньори, които ще смятат, че са ощетени?

- Да, винаги ще е така. Аз също като състезателка съм била ощетявана, както и с момичетата като отбор. В крайна сметка като съдия аз не съм единствената там, ние сме 20 съдии наредени. Всяка една от нас си дава своята оценка и колкото и да съм обективна, понякога просто другите оценки дърпат моята оценка и не се получава точно така, както трябва да се получи. Избрах да съм международен съдия, тъй като винаги съм знаела, че аз треньор няма да бъда. Може би защото не искам да се връщам в залата пак от сутрин до вечер по цял ден. Затова си избрах да бъда международен съдия.

- Добър избор, но ти самата колко пъти си плакала след съдийска неправда?

- Като малка много плачех, но като пораснах и започнах да осъзнавам, че всъщност първо аз трябва да си свърша работата на килима и след това да обвинявам друг за моя резултат и за моите оценки, разбрах, че трябва да си съсредоточа енергията върху това какво аз правя, върху това какво показвам на терена и тогава наистина да обвинявам някой друг за това нещо. Но до последно е имало случаи, в които наистина сме били ощетявани, но в крайна сметка след това всичко ни се е връщало в двоен размер. Примерно на едно състезание сме ощетени и сме трети или четвърти, а на следващото сме световни шампиони. Всичко се връща на този свят.

- Запази ли отношенията си с момичетата от вашия „златен“ ансамбъл? Събирате ли се, чувате ли се често по телефона, виждате ли се или всяка е заета със себе си и със своя нов път?

- Нашият нов път всъщност е един път отново, тъй като всяка една от нас остана в спорта. Повечето от нас в художествената гимнастика, но всяка една от нас в спорта. Чуваме се постоянно, виждаме се постоянно. Дори работата ни в момента е свързана да сме заедно, така че и да искаме, и да не искаме, пак сме заедно. Радвам се, че успяхме да запазим отношенията си такива, каквито бяха, защото наистина тези момичета са част от моето семейство. Прекарвам много повече време с тях, отколкото с моите две сестри. Изключително са ми близки и се радвам, че до ден-днешен е така.

- Кой момент на триумф и кой момент на страдание най-силно са се запазили в паметта ти?

- Може би повече са се запазили моментите на страдание, тъй като не знам защо, но хубавото се помни, но лошото се помни по-дълго. Оставя по-дълбок белег в душата. На нас като отбор и поотделно като личности ни беше много трудно, когато се случи случката с Цвети Стоянова и когато трябваше да заминем на европейско първенство. Всъщност ние бяхме там, когато това нещо се случи и когато трябваше да излезем да играем. Дори не си спомням какво сме играли. Толкова не мислех за състезанието, толкова въобще не бях там, че играех като робот, на автопилот. Въобще не знаех какво се случва. Всъщност тогава спечелихме бронзови медали на европейското и това някак го приемам хем като нещо, което е било супер негативно, хем като триумф, защото в една такава ситуация ние успяхме да вземем бронзови медали.

- Страхувахте ли се, че драмата с опита за самоубийство на Цвети Стоянова може да сложи кръст на вашия страхотен ансамбъл или в онези тежки моменти не сте мислили за това, а просто за нея?

- Ние въобще не мислехме какво ще се случва оттук нататък. Дори не искахме да ходим на олимпиада. Първите няколко дни бяхме под такова влияние от цялата тази ситуация, че не искахме да ходим на европейско, не искахме да участваме на олимпиада. Няма да забравя как вечерта преди да играем на европейското, отидохме в стаята при Илиана и казахме: „Връщаме се! Ние не искаме да играем, искаме да сме при Цвети!“ Тя тогава ни каза: „Добре, окей, няма да играете, връщаме се, но какво ще направите? Не можете да влезете при нея, никой няма да ви допусне при нея. В момента тя е в кома, няма да ви чуе, няма да ви види.“ Каза, че дори няма да можем да влезем в болницата. И какво ще направим? Нищо. Каза: „По-добре стойте тук, играйте за нея, спечелете медал за нея, подарете този медал.“ В крайна сметка така и стана. Просто тя направи всичко възможно да промени нашето мислене и ние останахме на европейското. Играхме за Цвети, спечелихме медал за Цвети, но никога не сме мислили какво ще се случва оттук нататък. Правехме нещата ден за ден.

- Слава богу всичко се размина, завърши щастливо. Сега към нещо по-ведро - вярно ли е, че веднъж си легнала демонстративно на пистата в базата в „Спортпалас“ и си обявила ултимативно на кондиционната треньорка Цвети Кирилова, че сте уморени и повече няма да тренирате? Как завърши тази история?

- Имаше нещо такова. (Смее се) Със сигурност е било в края на седмицата, защото ние сме на лагер на „Спортпалас“ и тренираме от сутрин до вечер – от 9 до 18 часа всеки божи ден. И преди да започне нашата тренировка по гимнастика в 9 сутринта ние всеки ден бягаме и правим упражнения при Цвети. Това е допълнително натоварване и естествено, че ни трябва, но тогава вече е не знам кой ден подред, аз съм уморена, гладна, жадна, въобще не знам къде се намирам. Виждам, че и другите са така. Седят и мълчат и са като роботи, никакъв живот няма в нас. Просто седнах наистина на земята и казах: „Ние сме уморени. Няма повече да бягаме и да правим упражнения. После ни чака цял ден тренировка. Как ще тренираме като преди това сме бягали?“ Няма да забравя, Цвети само ме погледна и каза: „Ти какво? Адвокат на всички ли си?“ Замълчах си, станах и продължих да бягам. 

- Твърди се, че си царица да вземаш генерални и смели решения. Ако е истина, ще ни довериш ли дали ги обмисляш или действаш спонтанно?

- Аз съм супер търпелив човек и мога да си мълча, да си мълча, да си мълча, само да наблюдавам, да слушам, да анализирам. И ще дойде един момент, в който дори без да осъзная кога и какво, просто директно или ще направя нещо, или ще кажа нещо. Хем са обмислени, хем не чак до такава степен и действам супер спонтанно, защото си мълча и анализирам някакви неща и в следващия момент просто действам. Така че и аз не знам какво е точно. 

- Защо във вашия спорт се говори, че умееш да променяш съдби и да даряваш положителна енергия? Апропо за това се заговори, след като съотборничката ти Любомира Казанова те покани за кума на сватбата си…

- Точно в тази ситуация с Бубето и със сватбата… Бяхме на лагер на Белмекен, когато тя се започна с нейния вече съпруг. Двете седяхме на една маса в кафето на базата. В следващия момент той влиза – един такъв висок, с хубава фигура, хубаво лице, обръщам се към нея и казвам: „Бубе, това е бъдещият ти мъж! Бързо ела да се запознаеш с него!“ А тя отговори: „Ама, не, аз се притеснявам, стой тук!“ В крайна сметка той дойде на нашата маса да се запознае с нея. Може би затова така се говори, защото на секундата, в която го видях, аз просто някак си знаех и само я подтиквах да ходи там и да се запознава с него. 

- Имала ли си сериозни конфликти по време на кариерата си с треньорката на ансамбъла Ина Ананиева или не дай боже с президента на федерацията Илиана Раева?

- Сериозни конфликти никога. Даже и конфликти смело мога да твърдя, че не съм имала. Единственият път, в който съм ги разочаровала е моментът, в който пак така търпя, търпя, търпя и супер спонтанно хвърлих лентата на земята и казах: „Аз се отказвам, тръгвам си.“ Бях на лагер пак на „Спортпалас“. Даже може и да е бил същият лагер, на който си седнах на земята и казах, че няма да тренирам. Не си спомням. Казах, че се връщам в София, напускам отбора, не издържам повече и да си намират друго момиче. Казах това нещо, хвърлих лентата, взех си сака и си тръгнах. И аз наистина си взех билет и се прибрах в София. Тогава нито треньорките, нито моите съотборнички знаеха какво се случва. Изоставих ги и аз дори не знам защо го направих. Ако мога да върна времето назад, няма да го направя. Това беше супер безразсъдно решение от моя страна и егоистично. На следващия ден отидох във федерацията при Илиана и казах: „Госпожо, благодаря ви за всичко, но аз напускам отбора. Приключвам, отказвам се, спирам с гимнастиката.“ Никога няма да забравя как тя ме погледна и каза: „Това ли е последното ти решение?“ Казах, че да. Продължи: „И всички мечти си пропиляваш? Добре, свободна си.“ Аз тръгвам да излизам, хванах бравата на вратата и тя каза: „Само последно да ти кажа – ти хубаво твоите мечти ги оставяш, а защо пропиляваш мечтите и на твоите съотборнички?“ Точно ме заби на място с това нещо. Обърнах се, разплаках се, отидох пак при нея, седнах на дивана в офиса , почнах да плача, тя почна да ме успокоява и да ме мотивира и още на същия ден се върнах във Варна, взех си лентата и продължих да играя. Това беше единственият път, в който момичетата ми бяха обидени и то наистина с основание. Аз ги разочаровах и много дълго време след това се опитвах да върна тяхното доверие към мен и да им докажа, че съм все още една от тях и могат да разчитат на мен.

- Световната титла или бронзовият олимпийски медал ти донесе повече радост?
- Медалът от олимпиадата. Разбира се, че и световната титла, която беше супер неочаквана. Ние въобще не сме очаквали, че ще станем световни шампионки и толкова бързо се случиха нещата, че не го осъзнах. Докато олимпийският медал си го чакахме цели осем години, защото първо искахме да си го вземем в Лондон, но не станаха там нещата. След това останахме за още четири години, изстрадахме си го, през толкова много неща минахме, за да стигнем до него и най-накрая си го получихме. 

- Как виждаш конкуренцията между ансамблите за олимпиадата догодина? Какви са тенденциите, на какво се залага най-вече днес? Кои са най-опасни за нас в атаката на отличията?

- В художествената гимнастика винаги е имало конкуренция и винаги ще има. Държавите са много, отборите са много и са много добри. Всеки, който вземе медал на олимпиадата, ще го е заслужил и няма да ме учуди. Всички отбори в осмицата са толкова близо един до друг, че наистина който вземе медал, няма да е изненада за абсолютно никой. Но разбира се, че едни от най-големите конкуренти при нас са Русия и мисля, че още дълги години ще е така, защото и руската, и българската школа в художествената гимнастика са много силни, треньорите са големи професионалисти. Смятам, че трудно някой може да ни достигне – България и Русия като школи. Наистина треньорите си разбират от работата. 

- Много българки са треньорки в различни държави – как се държат на състезания с вас? Имате ли контакти, по-резервирани ли са?

- Някои от тях са по-резервирани, да. Признавам, няма как това да го отрека. Но много повече са тези, които са си просто от нас. 

- Към кои от „забранените плодове“ от времето на състезателната ти кариера посягаш най-често днес?

- Говорим за храна, нали? (Смее се) Защото „забранените плодове“ в спорта за мен си бяха от гледна точка на храната. В началото много посягах към шоколада. Наистина след като приключих със състезателната си кариера от сутрин до вечер предимно ядях шоколади. Но и през това преминах  - вече не ми се ядат шоколади, вече не посягам към тях. Така че може би наистина съм си взела всичко това, от което през годините съм се лишавала. 

- Как се отнасяш към жълтата преса? Имаше период, в който се описваха трагедии около теглото ти след края на кариерата. Говори ли ти се за този период особено сега, когато изглеждаш великолепно?

- Благодаря! Няма проблем да говоря за това. Наистина бях качила много килограми и започнах да си нормализирам теглото, организма, метаболизма и всичко. Но винаги ще има хора, които да говорят без значение дали за мен или за някой друг. Винаги някой ще е дебел, винаги някой ще е грозен, винаги някой ще е тъп. А пък ние не си гледаме в собствената паничка ние какви сме. Ще кажа нещо не в моя защита, а просто защото наистина беше така. Години наред аз гладувах. Не пиех вода, не приемах храна. Организмът ми беше спрял да работи, метаболизмът ми също. Естествено, че доста си позволявах да се храня след това, но е нормално аз да кача килограми. Всичко това, което не съм го приемала, след това когато го приемеш, то просто се издува. То е като една гъба – когато тя е суха, е малка, но когато се надуе с вода, става голяма. Така се получаваше и при мен. Моят организъм беше спрял да работи и всичко, което поемах, просто си го задържах в себе си. Но сега се радвам, че започнах да си нормализирам целия организъм, метаболизъм, теглото.

- И може да даваш консултации като диетолог.

- Не, няма да давам консултации като диетолог, но много се изписа по тази тема. Чела съм нещата. Разбира се, че ми е било гадно. Как няма да ми е гадно, като само това се говореше? Но се чудих защо. Оставете ме да си живея живота. Нали това съм аз, не сте вие! Оставете ме да си правя каквото искам със себе си. В крайна сметка какво ги интересува хората какво правя? И по-точно защо ги интересува? Много лично ги приемах нещата, много плачех. Наистина ми беше много тежко до един момент, в който просто реших, че аз няма да живея за мнението на другите хора и че това, което правя в моя живот, си го правя за себе си. И никой друг няма правото да се меша в моя живот. Затова казвам, че хора винаги ще говорят за някой друг, но в крайна сметка се радвам, че преодолях този период и с коментарите около себе си, и с теглото си. 

- А може ли да се каже, че вече няма хаос в личния ти живот? Пред твои близки след края на кариерата ти си се оплакала, че в личния живот е настъпил хаос. Извънредните мерки и правила заради коронавируса помогнаха ли всичко да влезе в релси?

- Те започнаха да влизат в релси още отпреди коронавируса. След олимпиадата ежедневието ми се промени, а и в личния ми живот някои неща се промениха. В крайна сметка вече съм намерила баланс и в личния, и в професионалния си живот. Имам човек до себе си, чувствам се добре, всичко около мен е хубаво. Доволна съм от това, което ми се случва в момента в живота. 

- Каква искаш да се видиш след 10 години?

- След 10 години искам да се видя по-спокойна и по-разумна. Не че в момента не съм разумна, но искам точно тези неща, които си говорехме преди малко около коментарите, личния ми живот, как изглеждам и т.н. да не ги приемам толкова лично, защото винаги ще ги има. Може да не е свързано с теглото ми или с човека до мен, или с това дали съм интелигентна или не, винаги някой ще говори нещо за мен. Просто искам тези неща да не ги приемам толкова лично. Затова след 10 години искам да съм по-спокойна вътрешно и да си живея живота за себе си. 

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Спорт