Аржентинският спортен журналист Хуан Пабло Варски, който работи във вестник "Ла Насион", публикува коментара си за водещата роля на Лионел Меси за Аржентина и световния футбол. Само в "Труд" можете да прочетете цялата позиция на един от лидерите в медиите в света на спорта, след като националният отбор на Аржентина се класира на полуфинал на Световното първенство след драматична победа с дузпи над Нидерландия. Това ще е пети полуфинал за тима в историята на световните първенства, като традицията показва, че Аржентина никога не е отпадала в тази фаза на турнира и винаги е стигала финала. Още на първия шампионат в Уругвай тимът стига до финала, като на полуфинал надиграва САЩ с 6:1, но в двубоя за титлата губи с 2:4 от шампиона. През 1978 г. Аржентина печели титлата, но не играе полуфинал, тъй като финалистите се определят от победителите в двете групи на втория кръг. През 1986 г. Диего Марадона и компания играят полуфинал срещу Белгия и с два негови гола стигат финала срещу ФРГ и побеждават с 3:2. Четири години по-късно печелят с дузпи срещу Италия след 1:1 в редовното време, но губят на финала от ФРГ с 0:1. През 2014 г. в Бразилия след дузпи аржентинците отстраниха Нидерландия, а на финала загубиха от Германия.

По повод на историята Хуан Пабло Варски написа коментара "Меси е машина на времето". Всички, които харесват гения, могат да му се насладят, без редакторска намеса:
"В тази фаза на директни елиминации на Световното първенство през 2022 г. в Катар ние потвърждаваме това, което знаехме: Меси е машина. Но не само заради начина му на игра, превъзхождащ това, което смятахме, че може да постигне едно човешко същество.
Когато Матеу Лаоз даде сигнал за края на продълженията, сърцата и главите ни се насочиха единствено и само към подготовката за дузпите. След едно пътуване, което в началото беше красиво, а след това кошмарно, най-важното беше резултатът от тази история. Но ако погледнем назад към този момент, беше много близо до това да бъде "вероятно" последното изображение на Меси на Световно първенство.

Сега, с по-голямо спокойствие, можем да мислим за това, което можеше да стане, но не стана. И в тази директна елиминационна фаза в Катар ние потвърдихме това, което знаехме, но по грешния начин: Меси е машина, но не заради начина си на игра, по-добър от това, което смятахме, че може да постигне едно човешко същество. Меси е машина на времето. Това е елемент, предназначен да ни предаде миналото, да ни обвие в спомени, да ни насочи към това, което е било.

В мача срещу Австралия вече коментирахме, че Лео е различни версии на себе си през цялата си кариера. Тръгва този със скоростното предвижване, този, който стига до вратата отдясно и далечната греда, мозъкът, който държи играта в главата си и лидерът, който носи отговорността на раменете си. Този ден, в деня на мач номер 1000, ни пренесе на пътешествие от повече от кариера, продължила повече от петнадесет години. 

Но какво се случи с Холандия, за да можем да поддържаме подобна теория? Този път Меси ни заведе до спомена за велики аржентински футболни идоли. Той успя да излезе от себе си, за да достигне до по-високо ниво. Има предишна история, че част от чужда плът е дадена точно на него. Поема топката, обработва я и я предава.

В 35-ата минута на първото полувреме той получи топка много близо до десния сектор. Изглеждаше, че контролът му беше труден, но му трябваше едно движение, за да се укрепи, когато на средностатистическия футболист му трябват три докосвания. След това измамата с тялото: показа, че върви в едната посока, а отиде в другата. И накрая, най-добрата комбинация от изкуство и геометрия до щедро подаване на топката за Науел Молина, за да направи той резултата 1-0. Ако осредним годините и се пренесем някъде между 70-те и 80-те, пред нас се появява г-н Рикардо Енрике Бочини. Защото геният, който го следва, също би се поучил от тази топка на Боча. В 73-та минута екстазът бе пълен, защото от дузпа Меси направи 2-0. Между викове, емоции и повторения премина празникът на капитана. С ръце на ушите отпразнува гола си. И в този миг се пренасяме на 8 април 2001 г., когато Хуан Роман Рикелме патентова това празнуване завинаги. Този път адресатът не беше същият, но можеше да бъде. „Когато той няма топката, аржентинският отбор е с един по-малко“, каза Луис Ван Гаал за Роман през 2002 г. Двадесет години по-късно той повтори фразата, но за Лео. И съдбата го опроверга. 

Тази реакция към външния свят, тази спортна мотивация от извън спорта, това желание за отмъщение и обидата, която трябва да бъде поправена, има име и фамилия в историята на аржентинския футбол: Диего Армандо Марадона. И ни поставя в историческо време: юни 1986 г. Съмненията относно треньора, движенията на едно правителство да се опита да го измести, възраженията на ниво Ten, версиите на журналистиката. Духовно гориво за този дух, за да се разгърне в своя блясък на футболното игрище.

Имаме Лео, който четеше в изказванията на треньора на съперника обявяване на война. И Лео беше там за жеста - „затвори си устата“, „какво гледаш“ и „иди там“. Неща, които се случват и остават (трябва да останат) в рамките на игралното поле. Ако футболната съпоставка между двамата най-велики не беше достатъчна - футболът е много повече от добродетелите си на терена - Меси зачерква празните полета, появили се в спора. Той е лидер, той изгражда характер, той го предава. И ни пренася в най-щастливите спомени, в сегашно време.

Бонусът, последната връзка с Диего - при дузпата той спира бягането си, поглежда към вратаря, който скача към лявата греда. И с левия си крак пуска леко топката на другата страна. Не прекалено силен, не прекалено слаб изстрел. Топката не напуска земята. Това е аржентински гол. Вчера, метафорично, той го вкара на Дзенга. Вчера, буквално, го вкара на Ноперт.

Меси е перфектната демонстрация, че миналото ни се случва. Случва му се, в първо лице единствено число. Случва му се, в първо лице множествено число. Случва се на всички ни. В този тотален феномен, който е футболът, ние постигаме това, което науката все още не ни е предложила: можем да пътуваме във времето. Лионел Меси ни предложи две красиви пътувания заради това, което вече се случи. Остават два мача, а бъдещето е пламъкът на една илюзия, която не може да бъде угасена с нищо".

Илюзията, че Божията ръка и Божият крак ще сглобят съвършеното тяло на един световен шампион - Лионел Андрес Меси - тялото на Лео с душата на Марадона.