Камелия Панайотова е успешен млад писател. Тя е родена в Провадия. Завършила е Природо-математическата гимназия във Варна и Английска филология във Велико Търново. Дебютната й стихосбирка „Човекът, който си тръгва” излезе преди две години. Миналата година тя спечели голямата награда от 12-ия Национален конкурс за поезия „Добромир Тонев” в Пловдив и е удостоена със специалната награда за поезия в Националния конкурс на името на Георги Черняков. Тази година Камелия издаде първия си роман „Ане“ (изд. „Жанет 45“), разказ за майката и живота с липсата й. „От детството помня единствено презрението, което изпитвах към майка си.“ С тези думи започва книгата. Зловещо актуален, той е вик към майката и надежда, че в суровия свят някой ни обича такива, каквито сме. Пред "Труд нюз" Камелия разказа малко за себе си и за романа:

- Здравей, Камелия, откога започна да пишеш, имаш ли спомен от първите си детски творби? 
Много труден въпрос. Написах първото си стихотворение в трети клас, след смъртта на едно дете в родния ми град. Тази ранна смърт беше толкова ужасяваща, не можех да повярвам, че някой просто изчезва ей така. Толкова много исках да направя нещо, за да бъде запомнено това момченце и понеже не знаех какво, написах стихотворение. Тогава започнах да си записвам всякакви неща, да римувам думички наум, да забавлявам възрастните и съучениците си със стихчета. 

- Лауреат си на много литературни конкурси. Това ли е пътят за утвърждаване на начинаещия писател и поет? Кои са по-значимите ти награди и за кои произведения?
- Не бих казала, че това е пътят към успеха, аз самата не го знам. Наградите ти дават известна наслада, но нищо не може да се сравни с думите на читателите. Най-значимата ми награда е, че хората се свързват с мен, след като са прочели книгите ми, особено „Ане“, споделят своите преживявания и емоции, разказват ми за техните страхове и истории, разпитват ме дали написаното е вярно, искат да знаят повече, но и искат те самите да бъдат чути. 

- След много години любов към литературата, стигаме до романа „Ане”. Писането може ли да бъде утеха?
- Не ми се е случвало писането да ми бъде утеха, но пък е огромно удоволствие. Харесва ми тази смесица от страх, удовлетворение, притеснение и изненада, когато и ти самият не знаеш точно в каква посока върви книгата. Харесва ми тази интимност между мен и текста. Харесва ми нетърпението ми да седна и да пиша, харесва ми ужасът, че не знам как да продължа, че ще се откажа, харесва ми упорството да не се отказвам. Историите могат да бъдат утеха, но не и писането им. През повечето време, докато работя над текст, съм умислена и мрачна, понякога - изнервена или прекалено развълнувана, но никога утешена, никога смирена. 

- Как се роди идеята за този роман. Първо – защо роман, а не разказ, например? Разкажи ни малко от сюжета? Имаш ли любим герой?
- Не знам как се роди идеята, още се чувствам изненадана, защото винаги съм си мислела, че няма да успея да я напиша. Както казвам и в послеслова на „Ане“, тази книга се въртя в ума ми през целия ми съзнателен живот. Често сядах пред компютъра, убедена, че сега вече ще я напиша, но не знаех как да овладея думите. Малка ли съм била или страхлива, не мога да кажа. Един ден просто седнах и започнах да пиша, без да мисля какво ще стане с текста, оставих се на приключението и то ме повлече. А защо роман? Защото така се получи. Аз самата смятах, че ще бъде разказ, но оставаха много въпроси, текстът се разширяваше още и още, от ъгъла изскачаха герои, ситуации. Не можех да го оставя, то беше като да храня животно, не може да го оставиш наполовина гладно. Не искам обаче да разказвам за сюжета, нека читателите сами го открият. 
Всички герои са ми любими и всички ги ненавиждам. Когато пишеш, си длъжен да влезеш в обувките на героите, един ден си добър моралист, на следващия си подлец, веднъж си майка, пренебрегнала детето си, а след малко – пренебрегнато дете. За да опишеш един герой, трябва да го разбираш, да усетиш мотивациите му, да бъдеш него за известно време. Като актьор, но писателят трябва "да изиграе" всички наведнъж. 

- Какво е посланието ти към читателя с тази книга и адресирана ли е тя към някого конкретно?
- Не ми харесва да давам ясни послания, нека всеки си направи свой извод. Не е адресирана към никого конкретно, бих казала към обществото ни. Нека сме по-разбиращи.

- Какво е за теб майката като героиня на романа и майката като роля в живота? 
- Майката е много важна фигура не само в книгата, но и в живота. На всекиго. Майката е онова лепило, което ни държи цели, непокътнати, но понякога лепилото не успява да задържи нещата цели. Интересни са ми майките по принцип. Какви са техните мотиви и желания, какви са те самите. 

- Един по-нетрадиционен въпрос - мечтаеш ли да станеш майка и ти? 
- Искам да имам деца, да. 

- Тази година участва в Мастър класа на Георги Господинов на фестивала „Аполония” в Созопол. Какво ще ни разкажеш за това приключение? 
- За мен приключението беше двойно, защото никога не бях ходила в Созопол и едва тази година открих магията му. А самият клас намирам за полезен и интересен. Разказахме си много истории, лични и чужди, завързах нови приятелства, научихме интересни похвати в писането. Един от разказите, които написах там, беше отличен на конкурса „Море“, което ми подсказва, че сме се справили със задачите. 

- Имаш публикации на нетрадиционни „полета” за българските писатели и поети като...Мексико. Как се случи, че и испански издания публикуваха твои произведения? 
- Всички заслуги дължа на преводача Марко Видал. Той е много активен в преводите си на български поети на испански, откри свое издателство за български поети в Испания “La Tortuga Búlgara”, така че очакваме още добри изяви на български поети. 

- Кои световни образци са твоите любими писатели и поети? 
Много, много труден въпрос, не бих успяла да изброя всички. Обичам Хемингуей, Ремарк, Оруел, Светлана Алексиевич, която имахме честта да слушаме на живо в Созопол тази година, разбира се – Господинов, Миленко Йергович ми стана любим през тази година, Олга Токарчук, Маргарет Атууд и още, и още. Обичам поезията на Луиз Глюк, на Одън, Вутимски, любимият ми Елиът, Песоа. Много харесвам и български творци, най-любимата ми поетеса Наталия Иванова, също Виолета Кунева, Никола Петров, поезията на Анна Лазарова, Боряна Богданова и Ренета Бакалова е чудесна. Бях казала веднъж, трудно ми е да говоря за литература, без да отнеме от три до пет работни дни. 

- Имаш ли любима книга?
- Тази, която пиша в момента. Най-дълго ми задържа вниманието, нали трябва да я измисля. 

- Кое е следващото ти литературно предизвикателство?
- Пиша нещо. Само това мога да кажа засега. 

- Би ли пожелала нещо на своите и на нашите читатели за Коледните и Новогодишни празници?
- Пожелавам им смях. Всичко е по-хубаво, когато е смешно.

Христина Колева, "Труд нюз"