За това кой хвърля предизвикателствата на американската хегемония

Списанието Atlantic идентифицира петорката от „лоши момчета“, които успешно подкопават американския световен ред. И въпросът сега е какво да правим с тях.

На Запад има няколко издания, които редовно занимават своите читатели не само с интересни, но и с много дълбоки прозрения. Едно от тях е Atlantic. Преди време излезе броят с червена корица, на която бяха изобразени петимата лидери: Николас Мадуро, Александър Лукашенко, Владимир Путин, Си Дзинпин и Реджеп Таип Ердоган.

А под тях стоеше надписа: „Лошите момчета побеждават“ и много песимистично подзаглавие: „Ако XX век беше историята на бавния, неравномерен прогрес към победата на либералната демокрация над другите идеологии като комунизъм, фашизъм, яростен национализъм, то днес в XXI век картината е направо противоположна". И това не са някакви фантазии или оплаквания, а това е горчивия факт. Факт, с който Западът все още не разбира какво да прави.

Работата е това, че мирогледът на редакцията на Atlantic, на значителна част от техните западни колеги и, разбира се, на управляващата класа на Европа и САЩ се основаваше на принципа на „края на историята“.

Историята като период на противостояние между различните цивилизационни идеологии, завърши с категоричната и неотменима победа на либералната демокрация. Да, тя все още не е победила навсякъде и все още има такива страни в света, които не приемат тази идеология, но според разбирането на апологетите на либералния свят, те не само не са в състояние да повлияят по някакъв начин стратегически на настоящата картина, но също така са обречени на поражение и либерализация в бъдещето.

Но „лошите момчета“ обаче разбиват тази картина. Лидерът на Венецуела Николас Мадуро и неговият беларуски колега Александър Лукашенко ръководят малки държави, които в продължение на много години устояват на западния натиск и не позволяват на САЩ или на ЕС да формират техните политики. Нито санкциите, нито дипломатическият натиск, нито дори заплахата от инвазия са ги отклонили от техния курс.

Владимир Путин и Реджеп Таип Ердоган ръководят държави, които защитават не само своя суверенитет, но и т.нар. „зона на отговорност“, тоест упражняват своя контрол върху делата на региона или в случая на Русия, която включва регионите на Европа, Близкия изток и Източна Азия. И така се оказва, че либералният свят, който има много по-големи възможности в областта на финансите, медиите и глобалната политика, не може да направи нищо, за да пробие напълно този контрол. И накрая, китайският лидер Си Дзинпин вече не е регионално, а глобално предизвикателство пред господството на „добрите момчета“. Да, Китай днес няма привлекателна глобална идеология и досега всичко не стои много добре с политическа воля ( след като другаря Си не е световен лидер, а той просто се учи), но Китай има доста пари, за да превърне Пекин в глобалната „Мека” „За страните от третия свят, които жадуват за китайските инвестиции и са готови да реализират китайските интереси в замяна. Някои от тези страни като Ел Салвадор, например се намират в американския мек корем.

Да, петимата „лоши момчета“ не действат като един отбор и понякога (например сега по линията Москва-Анкара или в бъдеще по линията Пекин-Анкара) дори влизат в конфликт помежду си. Но като цяло със самото си съществуване те все още представляват заплаха за либерално-демократичния свят на „добрите момчета“ на национално, регионално и най-важното на глобално ниво.

И Западът днес не разбира как да се справи с тази заплаха. Но е необходимо да се справи, тъй като останалият свят наблюдава съпротивата на тази „отвратителна петорка“. И, виждайки успеха на съпротивата, той си задава един много опасен въпрос за САЩ: „Е, какво, така ли трябваше да стане?“.

Стандартните на Запада за неговите методи на борба показват своята неефективност. Разрушаването отвътре на практика не работи и опитите за организирането на цветни революции в страните на "лошите момчета" чрез формирането на прозападна част в техните местни общества и извеждането им начело на Майдана не са успешни. Китайците успяха почти напълно да затворят своето население от западното влияние, включително чрез създаването на ефективно и конкурентно вътрешно информационно пространство (суверенен интернет, вътрешна китайска идеология, поглед към собствената история и т.н.). Русия сега се опитва да следва този китайски път. Турция, Венецуела и Беларус са по-податливи на западното влияние, но поредица от системни грешки на западните манипулатори се превърнаха в тапа на пътя на формирането на „петата колона“ там. В Турция САЩ, ако не организираха, то поне най-малкото знаеха за предстоящия военен преврат срещу Ердоган, който напълно се провали и допринесе значително за антизападните настроения сред населението. Във Венецуела САЩ заложиха на открито слабия лидер Хуан Гуайдо, който просто избяга от страната. Беларуският аналог на Гуайдо Светлана Тихановская също избяга. Останалият Александър Лукашенко има силния тил под формата на подкрепа от страна на Русия.

Санкционните инструменти за принуда също се провалят, най-вече защото бяха използвани за нищо съществено и ги направиха неработещи. Санкциите са ефективни, когато са ясни и предвидими. Когато потенциалната жертва разбере защо й се налагат санкциите (тоест има пресичане на някакви червени линии) и какво трябва да се направи, за да се предотврати тяхното налагане. По отношение на Русия, например, санкциите се налагат по съвсем различен принцип: „Аз налагам санкции, защото ги въвеждам“. За тях може да има всякакви причини, като се почне от митовете за руската намеса в изборите в САЩ през 2016 г. или за изграждането на легалния „Северен поток -2“. Не е изненада, че в Москва санкциите вече се възприемат като неизбежна част от реалността, така че там не се страхуват особено от тях. Китайците все още не са достигнали такова ниво на просветление, но колкото повече американците малтретират китайския бизнес и експлоатират (без особена причина) темата за човешките права в Китай, толкова по-близо Пекин ще бъде до руското разбиране за санкциите.

И накрая, инструментите на военната заплаха също станаха тъпи. Китай, Русия и дори Турция не се страхуваха и не се страхуват от идването на демокрацията на крилете на бомбардировачите и те имат с какво да строшат тези крила. Що се отнася до Венецуела и Беларус, те не се страхуват от американската инвазия. И не само защото същият зад Минск стои договор с Москва, а Венецуела има руски оръжия. Това е също и защото американците нямат политическия капацитет да превърнат заплахата от една инвазия в истинска реалност. Не толкова отдавна САЩ бяха победени в Афганистан от армията обута с джапанки и по халати, а Вашингтон не е в състояние да започне нова война за демократизация. Президентът Байдън публично обяви „края на ерата на големи военни операции за преустройството на другите държави“.

И така, какво да прави Америка с тази „отвратителна петорка“ и тези, които вече са готови да се присъединят към тях като Иран например? 

Има два начина. Първият е да се продължи конфликта с тях в името на конфликта, и да се ограничи техния растеж с всички налични средства. Пътят, като цяло, е за никъде и след като го изминаха до края, САЩ осъзнават, че не само са похарчили значително количество ресурси за едно безсмислено, но и ще се окажат в един по-опасен свят, дори могат да се окажат в стратегическа изолация. Вторият вариант е да се признае, че победата на либералната демокрация не се е случила просто защото тази форма на политическа организация на обществото не е нито идеална, нито универсална. И че другите страни имат своето право да избират своите собствени форми и че тези форми не нарушават основните (не западните, а именно основните) принципи на правата на човека и това не води до геноцид и масови екзекуции на дисидентите и при това положение Западът трябва да се отнася към тях с уважение.

Вторият вариант със сигурност е оптимален, но има една почти непреодолима пречка по пътя на неговото изпълнение. Значителна част от западните елити просто не могат да се откажат от либерално-демократичния фундаментализъм, в който са израснали, в който са възпитани и в който пламенно вярват. И стига те да не откажат, „лошите момчета“ ще победят.

(Превод за "Труд" - Павел Павлов)