Че 8 февруари е национален празник за мен, знаят всички! Светът се промени през оная, нашата 1994 г. Може би тогава намерих образа на вярата в един човек. Ако има религия, на която искам да съм сред Апостолите, това е Стоичковизмът, който превзе 7 континента. Началото всички го знаем - от това да се возя на прахосмукачката и да изпадам в луд екстаз при всеки негов гол в Барселона, който имах щастието да видя заедно с развитието на телевизията у нас, през външнополитическото образование, което ни даде, научавайки още на 7 г. къде са Нигерия, Аржентина, Гърция, Германия, Италия, през любовта към народния фолклор, който възпита у мен с всяка справедливо наказана съдийска несправедливост...с една дума-Стоичков! Началото беше наше! На нас, българите, като народ-от площадките край блоковете в Кършияка, до кацането на летището в Барселона и сълзите пред Златната топка в Париж. Началото за едно дете винаги е обща емоция. Краят винаги е личен. Беше 13 декември 2000 г.30 000 на стадиона в Пловдив. Той се върна за бенефиса на Атанас Узунов. Обещах си да стигна до него. Преговарях с баща ми да не ходя на училище. Алтернативата беше да избягам от Пазарджик до Пловдив с автобуса. Свършва мачът. Аз съм пред черния Мерцедес. Тълпата и журналистите го повличат. Той дава интервю и успява да се качи. Затваря вратата, дава назад бавно и тръгва. Охраната беше заобиколила колата така, че единственото възможно място да пуснеш игла, беше капакът отпред. В тоя момент всичко започва на каданс. Аз се разплаках, погледнах баща ми, когото тълпата повлече, и с жал си спомням само едно:"Не може той да е толкова близо, а аз да не мога да стигна. Чакам 7 години." Има го на запис в архива на Канал 3....В тоя момент стъклото на мерцедеса пада, подава се една ръка и Ицо вика на единия охранител:"Ей, я дай плаката на онова малкото, дето реве". И реването започна два пъти по-силно:) От кеф. От 30000 само аз стигнах до него. Това беше първият път, в който виждах на живо моя идол. После имаше и още, и още. Обещах си още в първи клас да стана журналист. Пак заради него. В "Дон Балон" имах статия "7-те смъртни гряха на Стоичков" с оборването на тезите на журналистите тогава защо напусна националния отбор. Бях на мача Левски-Литекс за купата отвън, до него (съдията го сърби още...). Когато си дойде като треньор на ЦСКА, бях най-отгоре на козирката на Армията, защото ме беше срам от колегите, че плача. След това дойде и "Историята". На пресконференцията му казах, че вече имам Библия вкъщи. Защото къде ти религия без свещена книга. На едно от представянията му подарих икона. Защото искам само да е здрав! И го прегърнах страшно силно! След 27 години. Та до преди няколко месеца, когато, стоейки вкъщи, гледах "Шоуто на Рачков", в което той пя "Моя страна, моя България", беше щастлив и се вълнуваше. И в тоя момент, на дивана, толкова силно си пожелах да се върна в журналистиката и да е в редакция, в която го обичат, че взе, че се сбъдна!
Христо Стоичков е и ще остане завинаги в националния пантеон на героите на България! Заради вехтото ни национално самочувствие, което винаги, където и да е, каквото и да прави, е успявал да ни даде! И да, той е герой за едно дете, което тръгва от провинцията във времето, когато София беше голямата столица, и стъпка по стъпка си гони мечтите. Най-хубавото, което си нося, е крайната справедливост към предателите, любовта към Барселона, която чаках да видя 21 години, към ЦСКА, футбола, амбицията, ако щете-страстта да живееш. Нашите хора го наричат duende.
Само на едно се надявам-някой ден да има и друг, който да измине пътя ръка за ръка от първите емоции до края на детството с всяко българско дете, както той го направи с мен. И да го вдъхнови - било - на терена, било - на сцената, било - другаде. В това е смисълът. И затова до сега не се получава с много други хора...
На 8 февруари всяка година аз съм дете! И с удоволствие си изживявам детството!
Благодаря ти за всичко! Обичам те! Да си здрав! Честит рожден ден!!!

Христина Колева, в-к "Труд"