Умирам да ми говорят цветни демагози, безочливи ченгета, ведомствени стайни растения или разните видове самозвани „радетели“ за бъднините на България, за национализъм. Честна дума! Всеки път когато прочета/изслушам поредната тирада за българския дух и култура, и вековния ни език, съпътствана от нещо в духа на „премуим, компакт, кросоувър“ (запетаите са от автора) в рекламния блок на конкретната телевизия, радио, или просто като послание от магистрална табела и ме хваща охтиката. Да не говорим, когато попадам на посланията към младите български данъкоплатци, които целят да ги убедят, че „кешът не е cool“ или ги насърчават да „браузват и шерват“ срещу конкретни суми.

Но това си е един от парадоксите на „съвременното, българско, общество“. Как четем и пишем на две азбуки, като признаваме само едната за официална и се бием в гърдите с нея с повод и без повод, за мен остава загадка. Защо не е тема от всекидневния обществен дебат, наравно с фундаменталния въпрос за бъдещето на паметника пред НДК или приоритетите на българското председателство на ЕС, ми е двойно по-голяма мистерия. За последното особено – Европейската централна банка похарчи милиарди последните десет години да подмени банкнотите си, за да пише на тях „ЕВРО“ на кирилица. В крайна сметка, заедно сме в кюпа. „Историческото признание“ е налице.

Реално погледнато, обаче, никой от европейските официални лица, които идват и тепърва ще посещават, София, нямат какъвто и да е шанс да се сблъскат с тази фундаментална за историческото развитие на Европа азбука. Поне съдейки по предназначените за българи рекламни пана и фирми, в разстоянието между аерогарата и центъра. Макар че същото важи и за други дистанции, ако конкретните дами и господа решат да се разходят малко повече.

Как стигнахме дотук ли? Честно казано, го отдавам на продължаващия с десетилетия устрем към „16-ата република“, „51-ят щат“ и/или „27-мата държава-член“, който движи разбирането за национален суверенитет на всичките видове изброени в уводното изречение образци и „радетели“ за националното достойнство на България. Същият устрем се разми през поколенията в най-абсурдни посоки и фракции, трайно фрагментирайки обществото.

А започна от голямата гордост за „ти си земен рай“ след края на Студената война. Премина в разбирането за туристически-угодна държава, мечтана дестинация за всеки, който не говори български език. Ще дойдат, ще видят, ще ни харесат – белким ни и вземат със себе си на тръгване в куфарите! И всичко ще им напишем на латиница, за да не се объркат.

Последното, както знаем, се превърна в трагикомедия от менютата в ресторантите – от „тънко нарязан възрастен мъж от Банско“, през „сирене под прикритие“, до „ориз със зелени неща“ - в комбинация с неразбираемата транскрипция на български думи и термини на латиница. Ако на туристите им пукаше, щяха да се смеят от сърце. Онези, които са имали досег с „безплатните стаи“ (free rooms), които се предлагат все още на мястото на „свободни квартири“, несъмнено още се забавляват със спомена.

Навремето имаше даже министър по изравняване на надписите на табелите – царският вундеркинд Николай Василев. И за четирите години (по време на Тройната коалиция), които бе титуляр на този основополагащ за бъднините на републиката пост, си писа успех в начинанието. Въвеждайки унифицирано, по неизвестна транскрипция (явно по югославски тертип), изписване на българските имена на латиница. Никой не попита жителите на Polski Trambesh, как те гледат на нещата с името си, но предполагам, че са били доволни. (Винаги в центъра на вниманието!) Всеки тръгнал натам от, примерно Карлови Вари с „Джи Пи ЕС“, ще ги намери. Основният им проблем е решен.

Някой би сметнал за иронично, как в родната на Николай Василев Варна се сблъскват с друг вид езикова инвазия, на кирилица, от съседна Русия, срещу която табелите на латиница не работят. Но това е то, иронията. Така или иначе всичко е в името на туристите.

Друг е моментът, как с разбирането си за гостоприемство (и всичко останало) изгонихме собствените си сънародници от плажовете на Черноморието към Гърция. Където така или иначе, ако не си местен, няма как да прочетеш езика, нали?! Табелите на латиница са условие. В по-популярните дестинации, „у комшиите“, не отсъстват.

У нас, за сметка на това, може и да не умееш да си прочетеш името на кирилица, но винаги ще го разпознаеш на латиница.

За честа на фланелката

Много беше важно навремето върху фланелките на футболистите в родните шампионати да се изписват имената на играчите на латиница. Особено след 1994-та, най-вероятно с предположението, че западняците не познават числата на гърбовете, или позициите, които играчите заемат и ще вземат да изпуснат големия талант. А оттогава, децата да му мислят! “Bul-ga-ri U-na-ci!”