В самотното си легло патетично наричах лекарите днешните опълченци на България

Болните разбират, че трябва да се пазят от натрапчивата манипулативност и глупост и телевизорите по стаите не просветват

Лекарите? Преобладаващата част от тях са млади, плашещо млади за сериозната си роля на спасители

„Труд“ публикува документален разказ от първо лице на видния литературен критик и наш автор г-н Йордан Каменов. Наскоро той премина през ада на тежка форма на COVID-19 и споделя това свое преживявяне с читателите.

Не се преборих в къщи с ковида. Развих двустранна пневмония и трябваше да постъпя в „Пирогов“. Като представител на три рискови групи – възрастни, пълни и сърдечно болни. Настаних се с мълчалива съпротива – нямах и ден престой в болница, но имах достатъчно непосредствени наблюдения, които засилваха нежеланието ми. 

Вечер е, минава 18 часа и обличам донесената пижама. Сам съм, в очакване съм, изтрил всички доскорошни тревожни преживявания и мисли. В стая съм, за която все още не подозирам, че е негласна реанимационна на една от сградите на болницата, превърната в част от клиниката за лечение на заболяването.

Преди да съм си легнал, сестра ми поставя абокат. Минал съм вече сериозен преглед, но млада лекарка ме преслушва и казва, че бързо ще направи програма за лечение и то скоро ще започне. Осведомява се за лекарствата, които пия, и особено настоява да взимам редовно едното от тях – за разреждане на кръвта. Още не са ми донесли кислородната маска и глупашки наивно се надявам да не ме споходи надяването ѝ. Приготвям се за битката, обнадежден от действията на персонала, убедил ме за час престой, че имам изключително надежден, силен и придобил опит съюзник. Всъщност за надвесените над мене аз трябва да съм съюзникът, който само ще помага. Вече лежа в стая с още 6 легла с болни. Легла, които по време на престоя ми няма да останат празни повече от час-два. Лечението започва с инжекции и системи. Кислородната маска не ме подминава. 

 Но стига за мене. Позволих си това начало, но оттук нататък ще включвам себе си само да пояснявам ситуацията. Отстоявам своето здраве, но без да съм го пожелал, се превръщам в свидетел в борбата за човешки животи. Още не е съзнателно, но е настойчиво. След 2 дни разбирам, че ще свидетелствам за всичко видяно. Непреднамерено, без капчица грим, лъжа и манипулативност. С едничката цел да помогна на хората да се избавят от страха и паниката. Да разберат, че се изправят срещу една сериозна заплаха, която не е непобедима. А може би свидетелствам, за да обезсиля празните казионни приказки, и срещу всички ще-та и да-та, които се леят. За да разберат хората, че въпреки словесната мъгла, която ги скрива, България има немалка група всеотдайни медици, които все още съумяват да се справят с болестта. За да им повярвате! Аз свидетелствам!

В болничната стая не отекват глупотевините отвън: имало или нямало ковид, страшен ли бил или грип като гриповете. Нямало щото ораторстващият не познавал нито един болен, а имало, щото го имало в Китай, Италия, Франция… Няма и позьорска военна терминология – щабове, първа линия, битка. Болните сами разбират, че трябва да се пазят от натрапчивата манипулативност и глупост и телевизорите по стаите не просветват. Тук има медицински екипи. И  болни или пациенти – ако щете, със застрашен живот. Няма разделителни линии, няма тукашно и отвъдно. Има само сбор от отделни човешки животи, за които ще се борят заедно медиците и болните. Целта е болните да бъдат спасени. Всичко останало е незначително и второстепенно. На лекарите го внушават с образованието. Но тези от тях, които сега противостоят на болестта, го имат не като прогласен девиз, а като свое верую. Аз свидетелствам! Медиците разполагат с опит и лечебни средства, но медицината все още не е намерила абсолютно ефикасното лекарство. Има лекари, сестри и санитари с техния опит, нагласа и готовност. И доброволци. Лекарите знаят своето и то означава всичко за тях в лечението.

Болните са хора с най-различни съдби, минало и опит. Динамиката в лечението е такава, че не се създава социален живот. Има реплики, разменени изречения, бегли симпатии. „Загрижените“ мислители отвън сълзливо ни обясняват колко лош е станал българинът. Да, всеки се е оградил със своето около леглото, не е като преди да си дишаме в устата и всяко мое да е твое и обратното. Болестта не е лека, а лекарите не позволяват никакво излишно ставане от леглото. Но не видях нито един случай на отказана помощ. Вярно, всеки е зает най-вече с оздравяването си, но това не го правеше безразличен към останалите болни. Долавях неизказано съчувствие. Пък и изказано. В първата стая пръв изписаха излекуван пациент, лекар по професия. Преди да си тръгне раздаде какво ли не. Беше забелязал, че имам стомашни проблеми и ми остави неотворен флакон с таблетки с билков произход. Които се оказаха толкова ефективни, че ще ми служат дълго още. На един от пациентите, доста млад и вероятно с добър апетит, повери цял рафт от хладилника, пълен с млека и кой знае какви още храни. Във втората стая имаше допълвана от напускащите банка със сладкиши, сокове, чай и какво ли още не.

Лекарите? Преобладаващата част от тях са млади, плашещо млади за сериозната си роля на спасители. Вероятно част от тях са специализанти, друга – доскорошни специализанти. Ако се остави на страховете си, човек лесно ще влезе в капана на мнимото поколенческо превъзходство. И ще изгуби толкова важната връзка за излекуването си между него и лекарите. Но младите още в мига на постъпването ми показват удивителни умения и знания. Не само за лекуваната болест, но и за заболяванията на пациентите, които са важни в този момент. Двама от тях откриха на съседа ми по легло недиагностирана болест, заплашителна за болния извън ковида. А той беше много преглеждан и с установени заболявания, заради които пиеше разни хапчета. Попитаха го знае ли, че има блоково сърце. Не зная каква е тази болест, но още по-учуден беше пациентът. Но не само констатираха, но и веднага му казаха да увеличи дозата на едното си лекарство. И вероятно взеха предвид състоянието му в разработката на индивидуалната му схема на лечение. 

Болните? Моята статистика потвърждаваше официалната за рисковите групи – мнозинството са възрастни или пълни хора. Или пък са и двете. Което не значи, че сред тях няма и по-млади или слаби. В първата стая срещу мене лежеше мъж на около 45 години с размери, които му бяха спечелили прозвището Дете Големеше. Дадено му от началника на клиниката за лечение на ковида. Детето покриваше надлъж и шир едно огромно легло. (Леглата в клиниката се отличават с разнообразие, близко до конструктивната и цветовата пъстрота на софийските трамваи.) Детето, обаче, беше с висок дух и въпреки тревогите му около бъдещо работно място, чието заплащане беше далеч от обявяваните средни заплати, сравнително бързо бе преместено в стая с преминалите най-тежката заплаха. 

До мене във втората ми стая лежеше немного висок мъж, когото се изкушавам да нарека Гюлето поради еднаквата му закръгленост от всяка гледна точка. Няма присмех, така ще го отличавате в разказа ми. Беше добър, отруден човек и глаголът лежеше не отговаря на постоянното действително положение на тялото му. Той четеше вестници седнал, помагаше на другите да си изключат системите и шеташе по етажа, който за разлика от другия от реанимацията виждаше лекари само при визитации и екстрени ситуации. Също относително млад, Гюлето гледаше да си поддържа описания външен вид с допълнително похапване на вафли, сухи пасти и тям подобни. Беше се почувствал излекуван и вече стоеше над всякакви заплахи, произлизащи от наднорменото му тегло. Душата му беше напуснала болницата далеч преди това да стори тялото. Изписаха ни в един и същи ден, но неговото нетърпение го изстреля първи през вратата към жадувания дом.  

Да, вярно е, че възрастните и пълните хора са рисков контингент на попълзновенията на ковида. Но това не значи, че са смъртоносно застрашени. Отново свидетелствам! В реанимационната стая най-колоритният болен беше дядо Пейчо. Като се почне още от леглото, наподобяващо детска кошара – малко, ниско, случайно попаднало в стаята на възрастните (беше дребничко старче и се губеше в по-голямо легло), та се стигне до поведението му. Огласяше с охкане стаята още преди да са му били инжекцията или включили системата. Почти не се надигаше през деня. Но през нощта с кротка последователност опразваше съдовете с донесените три яденета. Рядко разговаряше с останалите болни, но неочаквано се обиди, когато някой го попита на 70 или на 80 години е. На 90 съм – победоносно заяви дядото, и достойнството му го отведе до ново продължително мълчание. Да, но го изписаха още преди да ме преместят в другата стая. Напускането му ми напомни триумфалното излизане на Швейк от болницата в началото на романа – на количка и с нескрито самодоволство. Но с едно предимство в облеклото пред героя на Хашек – беше си с памперса.  

Най-голяма опасност коронавирусът представлява за диабетно болните, особено за тези, които вече са на инсулин. Два от най-тежките случаи бяха точно на такива, при това сравнително млади хора. Единият, етнически циганин, май не се задържа и 24 часа. Интубираха го, макар и млад беше много пълен. Изглеждаше успял за своята етническа група и обидчив при негово си усещане за подценяване – закова един от лекарите след неговия въпрос сам ли си бие инсулина. Сам! И толкова. Но болестта явно не я занимаваше кой поставя инсулина, а че се е стигнало до инсулин. Тежък случай беше и друг болен, от чието уста чух, че е диабетно болен. Беше също млад, но сигурно много издръжлив и не знам излекува ли се. Пребиваше повечето време в странно състояние на полусън. Викаше без повод като в транс ту лекар, ту сестра в най-честата поза на полуизправен. Не признаваше никакви правила – ставаше, заради което вързаха едната му ръка за леглото, и искаше да си ходи вкъщи. Не зная доколко разбираше състоянието си, но въобще не се вслушваше в наставленията на лекарите, които при него често минаваха в заплахи. Беше свръх труден пациент – опасен за самия себе си с действията си. Видяното при двамата може да не е достатъчно като статистика, но за мене е убедително доказателство за заплахата, която носи ковидът за тази група хора. И се учудвам за това, че те са оставени без специални грижи сред множеството мерки. Все пак грижите и диференциацията им са по-важни от общовалидните мерки. Но ние си я караме открай време все така – диференциацията у нас се свежда до власт и пари имащи и останали. Сега вилнее някаква почуда отде е тази висока смъртност от ковида у нас. Ето ви една от причините – липсата на строга превенция за най-застрашените от болестта. 

Но това не е несвършена работа на лекарите, които и в „Пирогов“, и навсякъде се борят за живота на всеки пациент. Те, наред с останалия медицински персонал, си вършат работата. О, и как я вършат. Свидетелствам, че това са днешните герои на България. В самотното си легло на борещ се за живота си патетично ги наричах днешните опълченци на България. Без да се отричам от тази патетика ще я сведа до примери, които ще ви накарат да се доближите до нея. Три деня са били опълченците. Три дни, защото турците не се сражават нощем. Един от младите лекари изкара 6 поредни денонощни дежурства. Не разбрах кога спи и спи ли въобще. Но го мярках във всякакви часове от денонощието. Имате ли обяснение за това? И не го търсете в меркантилността, примерно като защита на прословутите 1000 лева за медиците на предна линия. Тази невъзможна безсмислица като всяка недомислена терминология, която освен останалото се опитва да сведе до военен ред и униформа безпримерната готовност на тези момчета и момичета да спасяват животи. Този млад лекар не бе съвсем на ти с „Пирогов“. Доверяваше колко е дал на болницата, но не скри недоволството си от отплатата. И не търсеше реванш, просто беше наясно с неясното си бъдеще. Което у нас като старо, но силно затвърдено днес правило, не се определя от показаното; пътят и кариерата ти не се очертават от моженето и отдадеността. Ала беше загърбил тази тревога и не тя го водеше. Свидетелствам за това и за мотивацията – неговата и на другите.

Същият млад лекар мина покрай леглото ми в късна вечер, след като беше участвал в интубирането на един от болните, т. е. в подготовката на последната отчаяна възможност на този човек да оживее. Погледите ни се срещнаха, по-точно той виждаше кислородната ми маска и не знаеше наблюдавам ли го. И се опита да скрие безкрайната си жалост, довела го до сълзи за този непознат му доскоро човек. Какви 5, пардон хиляда лева, каква предна линия, дето не се обитава от генерали. Любов към хората има у тези деца, любов и към професията им, която ги правеше пораснали в нея толкова рано.

(Краят на разказа е в следващия съботен брой)