Когато през 1823 г. президентът на САЩ Монро определя „Америка за американците“, той всъщност кани европейците да опразнят Западното полукълбо

„Иран се обръща към Русия и Китай!“, страда влиятелната френска преса в момент, в който преговорите за ядрената програма се точат мудно като водите на Лета. Някой да е изненадан? Когато през 1823 г. президентът на САЩ Джеймс Монро определя „Америка за американците“, той всъщност кани европейците да опразнят Западното полукълбо и да оставят ключовете в неговия джоб. Леко нахално - тогава САЩ са организирана държава едва върху една трета от днешната си територия. Но след 1990 г. ключовете от цялото вече кълбо отидоха където трябва.

Всички се скупчиха около „града на хълма“ да целуват маратонките на „Салватор мунди“. Само шепа еретици от „оста на злото“, в т. ч. Иран, подсмърчаха в ъгъла, очаквайки да им дойде редът за превъзпитание.

Катастрофата от 2008 г. обаче показа, че 5-те богоизбрани процента от земляните вече се разминават с едни други 70 процента. Множеството под хълма оредя. Логично.

Някога СССР се разпадна поради „свръх разпростиране“. Руското ядро беше погълнало в Евразия повече, отколкото може да „храносмели“. И британският елит се е чудил преди 1947 г. как да се отърве от „перлата в короната“ на империята, разходите по чието управление, надхвърляли приходите. Затова през 2001 г. Чарлз Купчан предложи шест лечебни стратегии против имперски (полу)разпад. (С ЕС като оръженосец в похода срещу вятърните мелници на реакцията.) При Обама стратегиите останаха две:

1. Връщане у дома, подредба на къщичката, връщане на силите, а после - кръстоносен поход за правата на човеци, джендъри и бели мечки. (И за злато.) С тази стратегия лошият Доналд спечели преди 5 години изборите и после затъна в блатото, което видя нещата другояче:

2. Първо кръстоносен поход, а след това - връщане на силите, със златото на превъзпитаните нарушители на горните права. Отказът от тази стратегия може да струва на настоящия Бял вожд короната от пера.
Защото отказът стана драматично - счупи се Афганистан, ключодържателят, от който висяха ключовете за Средна Азия. За мъдреците опразването на Кабуле блестящ тактически ход, упражнение по контролиран хаос.

Т. е. прясно въоръжената с $85 млрд. войска от фанатици подпалва всички черги наоколо, а поръчителят се грее отдалече на огъня, подхвърля в него по някой кестен и после го вади с ръцете на същите фанатици. Но теорията има недостатък, виден още в името - хаосът затова е хаос, защото не може да бъде управляван. Последиците от него могат да се пресметнат толкова, колкото и траекторията на осколките от избухналия в огнището кестен. Защото чуждите ръце могат да откажат да го извадят.

Докато трае революцията, младежите вършат услуги и за чужда сметка. Те кипят от хормони и нямат нищо за губене, но искат да спечелят всичко. Обаче веднъж победила, революцията почва да остарява, уморява се и се корумпира. От купола на танка светът изглежда като цел за взривяване. Откъм началническото бюро светът вече има нужда само от малък ремонт, за да стане годен за употреба. А употребата на властта почва да се услажда.(„Вацев, нали за това се борихме?!“) Талибанските водачи, които успяха да остареят вече споделят прозрението на Коен Варварина, че „най-великите неща в живота“ са „... топла вода,... жъболекаршкапомош и мекишка тоалетна хартия.“

Това са хората, които взеха властта през 1996 г. и я загубиха през 2001. Сега първата им грижа е да се погодят с вождовете на таджики, хазари, узбеки и пр., за да я запазят по-дълго. Със сила не става. Лоялността на вождовете и търпението на младите трябва да се купят, въпросът е с какво. Могат да поделят приходите от хероин, но веднъж вече талибаните забраниха производството му през 2000 г. Опиумният мак разцъфтя отново едва след пришествието на демокрацията. Сега закриването на демократичните военни бази може да съсипе логистиката. (Освен ако каналите са други и филмът „Еър Америка“ е само весел полет на фантазията.) Ще съдим за това по косвени признаци, примерно по готовността на ЕС да осинови Косово.

Но Афганистан има и други ценности, които изискват логистика. Запасите от медна руда и литий са сред най-големите в света, има редки метали и доста желязна руда, а скъпоценните камъни са от фараонско време.

През 2010 г. Петоъгълникът оцени тези подземни богатства на 1 трил. $. За 20 години този трилион не влезе в правилните ръце, само защото в това време тези ръце изграждаха “нация“, а не икономика. При това до пещерите на Аладин се стига само върху муле или върху летяща метла. Но Хилари не стана президент, а строежът на железници, мостове, юзини и т. н. е бавен и изисква друг един предварителен трилион. Този, предварителния трилион, петоъгълните генерали по съвет на Майлоу Майндърбайндър го наместиха на по-добро място.

Сега, след тактическото скъсяване на фронта (по Гьобелс?!), други ръце се протягат, въоръжени с повече пари и търпение. Китайците показаха 4 млрд.$ за медната мина Мес Айнак, но изчакаха разчистването на терена. Ако сложат ръка и върху лития, ще си върнат на Европа за Опиумните войни, като на свой ред u продадат новия наркотик - електрически коли. Желязната руда пък блазни Индия, тепърва ще u трябва стомана. Северните съседи се крият зад руските танкове, но доставят газ и електричество, без които Афганистан се връща в каменната ера. А Иран е готов да доставя нефт и всичко останало в помощ на братовчедите. (Дори и неграмотните афганци днес рецитират персийска поезия.) А ако спрат споровете за пущунската граница, Пакистан може да изпревари в търговията ОАЕ и дори Китай. (ЕС, разбира се, също предложи помощ, но само срещу правото на жените да носят бради.)

Т. е. парите има откъде да дойдат, стига талибаните да впишат износа на революция в графата „Някой (друг) път...“. През август само посолствата на съседните страни и Русия работеха невъзмутимо. И тихо тръгва надпревара за строежа на нови и ремонт на стари железни пътища, всички с различна ширина - ирански, руски и пакистански (индийски)стандарт. Ако Новият път на коприната мине през Херат, градът ще стане най-голямата гара с три различни стандарта в света. Не че ще стане лесно. Желязната руда напр. налага Индия да си пооправи отношенията с Пакистан.

И тук идва Шанхайската организация за сътрудничество, която мудно пълзи към нещо като азиатско ООН. В нея Индия влезе през 2015 г. заедно с Пакистан, след ходатайството на Русия. Иран влезе преди броени седмици, а Афганистан засега „наблюдава“. Военният съюз около Русия пък учи младите фанатици на известно благоразумие. Очертава се обща палатка като място за уреждане на спорове, от която всеки да „пикае навън“, по израза на Джонсън.

След Афганистан пониква доктрината „Азия за азиатците“ и в случая ключовете трудно се събират в един джоб. Либералната демокрация, естествено, пак ще се навърта наоколо и ще плаши с подводници, клиенти и агенти, но вече няма да пише сценария, а ще играе второстепенна роля в чужди пиеси.

ПП: Вярно е, че накрая Коен Варварина избира славната смърт като по-кратък път към разбойническия рай. Но този път може да надделее по-практичният му възглед.