Акад. Михаил Виденов пред „Труд”: Българският език е жилав и ще оцелее

- Акад. Виденов, наскоро излезе от печат вашата книга (28-а поред!) „Из моя езиковедски бележник“. В нея засягате и проблема за шаблонизацията в българския национален езиков стандарт. Може ли да се спре този процес?

- Сигурно може, но никой не знае как да постави спирачката! Днес публичност имат мнозина и не всички са сладкодумци. Обикновено се вглеждаме в депутатите, понеже са на показ. Една част от тях имат дар слово. Умеят да се изразяват ясно и точно, без да личи някакво дразнещо регионално влияние. От всяко правило си има изключения. Пред микрофона застават и такива говорители, които събуждат едно всеобщо негодувание. Не са се освободили напълно от диалекта си. Говорят общи неща и изпълват словото си с шаблони, тоест с общи думи, не говорят по същество! Да се говори публично е трудна работа и е необходима школовка. Убеден съм, че е въпрос и на дарба. Хайтов го наричаше подадине. Човек не бива да застава пред националните микрофони, ако не е достатъчно опитен в тази работа. Може би това е едно от средствата: да се подбират говорителите, както това става за журналистите в радиото и телевизията. Само че в такъв случай ще получим упрек, че задушаваме демокрацията. Обучението в правилна българска реч трябва да става в детските и юношеските години и по принцип е задължение на училището, но то днес е в криза и не си върши добре работата.

- Наблюдаваме още едно явление, което вие наричате езиков снобизъм. Как да се борим с него?

- Езиковият снобизъм е присъщ на тези лица, които искат да ни направят впечатление с речевото си поведение, да ни смаят с ученост и знания на езици. Обикновено са пристрастени към чуждите по произход думи било от латински и старогръцки, било от модерните европейски езици. Напоследък най-много е експлоатиран английският език. Такъв човек иска да ни внуши, че много е чел и много знае. Той изпитва удоволствие, ако слушателят му не познава съответната дума. Чуждите по произход думи обаче жестоко си отмъщават, ако бъдат преиначени, защото показват сноба като недоучен човек. Като чуем някого да казва перЕспектива, всичко ни става ясно! Езиковият сноб е пристрастен към модата да се говори, без да се казва нищо! Познавам такива публични личности, за които знам какво ще кажат, преди да са си отворили устата, защото говорят едно и също нещо. Такива „оратори” създават впечатление за опростен език, за неизразителен изказ, за елементарност. Редно е, когато човек няма какво да каже, да си мълчи. Имаме стара поговорка „Мълчанието е злато”! Езиковият снобизъм е нетърпим в обществото!

- В книгата си твърдите, че изразът „свобода на словото” е метафора и означава „свобода на мисълта”. Така ли е?

- По принцип свободата е относително понятие и човек винаги е в зависимост от много обстоятелства. Демокрацията ни дава право да изказваме свои мисли, тоест мисли, произтичащи от нашата вътрешна логика. Да се твърди, че можем да говорим, без да спазваме езиковите правила, е наивно! Тези, които ни слушат, искат да спазваме определените езикови норми. Дори едно ударение да преместим в дадена дума и ще ни излезе лошо име. Свобода на словото в значение, че няма да спазваме граматиката и няма да зачитаме установените норми на езиково поведение, не съществува! Никой няма да ни глоби за това и няма да ни връчи съдебен иск, но общественото мнение ще ни постави в графата на хората, които не умеят да приказват. А това е по-болезнено от една еднократна глоба! Академик Александър Теодоров-Балан навремето предупреждаваше: По-добре око да ти излезе, име да ти не излиза!

- Твърдите, че езикът ни е съвършен, но ние, неговите носители, не сме!

- Да, това е точно така! Българският език е най-съвършеното нещо, което е създал българинът през вековното си развитие. Само че отделните говорители си имат свои особености, които на обществото като цяло не им харесват. Едни търсят думите, когато говорят, и запълват празнините с едно мучене: ъ-ъ-ъ-ъ или а-а-а-а. По-възрастните се дразнят от жаргона на младите, а по-младите негодуват от някои запазили се турцизми в речта на баби и дядовци. Обикновеният пациент не разбира речта на лекарите. Всяка професия си е специализирала българския език и той за останалите е до голяма степен непонятен. Такива функционални стилове има във всеки език. Езиковата култура обаче ни задължава в присъствие на непосветени лица да умеем така да говорим, че да ни разбира всеки. Нашите политици, политолози, социолози и т.н. напълниха речите си с редица думи от западноевропейските езици и това е естествено, но когато говорят по медиите публично, би следвало да знаят, че не всеки ще ги разбере. Има и такива автори във вестниците!

- Кой език е по-богат - нашият или английският?

- Въпросът, според мене, е безсмислен: всеки език задоволява нуждите на своя народ. Нашият език е толкова богат, че на него всеки българин може да изкаже всяка мисъл. Той не може да бъде по-богат от нуждите ни! Друг е въпросът, че има хора, които не са усвоили достатъчна част от речника му и изпитват затруднения при разговори. Такива хора има и сред англичаните, и сред всички народи, когато си служат със своя език. Човек цял живот учи родния си език, защото непрекъснато се сблъсква с явления, които преди това не е познавал. В езика си има закономерности: появиха се младите грубияни и бяха наречени мутри. На тази база се появи и думата мутреса! Преди това ги нямаше, защото ги нямаше тези персони. Да не говорим за нови думи от рода на чекирам, банкирам, чипирам... Потрябвали са такива слова и те са се появили.

- Намирате ли, че днешната българска интелигенция е небивало пасивна?

- Аз съм езиковед и ми прилича да говоря за езика и да не давам широки определения. Българската интелигенция е пряк носител на българския езиков стандарт: една от характеристиките на това съсловие е именно безупречното служене с т.нар. книжовен език. Би било несправедливо цялата интелигентска армия да се подвежда под един знаменател. По-голямата част от съсловието са безупречни носители на правилната реч, но има и изключения. Вината до голяма степен е на училището! Там човек е длъжен да усвои нормите на книжовната реч и да разбере кое е допустимо и кое не е. И тук не става дума за училищната сграда, а за учителите! Ние допуснахме учителското съсловие да бъде унижавано. Напоследък чета материали, в които се съобщават чудовищни неща: влиза в класната стая майката или бащата на някой палавник и започва да бие учителката! И се разминава с някоя и друга дребна глоба, вместо веднага да бъде сериозно осъден! В такъв смисъл интелигенцията ни не е на висота, защото не умее в достатъчна степен да пази своите представители. Ами колко лекари вече са малтретирани, че се е забавила линейката?!

- Какво ще кажете за диалектите? Можем ли да ги спасим от изчезване?

- Мнозина виждат в диалектите чистия народен език. За други пък това е груба селска реч. Истината е една: селянинът, дошъл в града, бърза да се освободи от селския си диалект, защото му се подиграват и му вадят прякори. Смятат го за изостанал. Диалектите бавно изчезват, защото по-младите по тези причини ги избягват. Ще ги има още две-три поколения и после ще са само спомен. Изчезването е в зависимост от много условия, някъде ще стане по-бързо, другаде - по-бавно, но е неминуемо. Сега наблюдаваме нещо много интересно: от диалектите изчезват тези особености, които контрастират за самите им носители. Новото състояние в моята книга е наречено мезолект. Всички знаем колко много села престанаха да съществуват заедно с диалектите си. Животът си има свои закони и не разрешава да се намесваме с емоции. Много често ме питат дали не може да се направи нещо да спасим тази народна реч и винаги отговарям, че всички сме подвластни на обществените закономерности и никой не може да спаси нещо, което е излязло от употреба!

- Урбанизацията не е ли опасна за езика?

- Градът си има свои закони, има си свой фолклор и свой език. Градът е опасен за диалекта, защото не го допуска, не му дава право на съществуване. За сметка на това градът развива свои стилове и свои жаргони. Трудно е да кажем кое е по-хубаво: диалектът или жаргонът! Но това ни сервира действителността. Доста остаряло е схващането, че жаргонът е деформиран език, че е недопустим и подобни. В миналото го наричаха „хулигански език”. А той преназовава предмети и явления откъм смешната им страна. Забавлява ни. Част е от изявите на т.нар. затворени общности. Жаргони ще има винаги, но възпитанието следва да дирижира поведението ни, тоест да знаем къде е подходяща жаргонната приказка и къде е напълно недопустима. Въпрос е на култура, а не на безогледно преследване! Урбанизацията не е страшна за езика. Страшни са лицата, които се крият зад градската анонимност и смятат, че всичко им е позволено: грубости, вулгаризми, псувни и т.н. За такива действия и приказки на село излиза лошо име на човека, а тук, в града, не го познават и той няма задръжки. По принцип градът е двигател на прогреса!

- Един въпрос на бъдещето: дали няма да се стигне до изтласкване на езика като комуникативно средство и да се замени с образи и картини, излъчвани от електрониката?

- Да си призная, за такова бъдеще не съм чел дори и във фантастичните романи. Електрониката ще навлиза все повече и повече, но езикът ще бъде винаги необходим. Той е пряко свързан с мисленето. Сега в света има над шест хиляди езика. Предполага се, че към края на века ще останат около 500-600. Каква ще е съдбата на нашия език при тази активна глобализация, която силно фаворизира английския език (по-точно казано, неговия американски вариант)? В книгата съм направил предвиждане, че ще се появят англопишещи български писатели. С това те ще преследват по-високи тиражи и хонорари, а и европейска и световна известност. Дали явлението ще придобие масовост, сега е трудно да се каже. В едно съм убеден: българският език няма да загине, макар че ние така бързо се топим и прогресивно намаляваме. Българинът от инат ще пази езика си, защото му дава широта на изказа и е част от битието му. Ще се появят разни личности, които ще се мъчат да се европейчат, но народът няма да им разреши да се отнасят към родното ни слово високомерно. Бъдещето ни като малък народ е в двуезичието: с българския език - у нас, а с английския - навън! В това не виждам нищо страшно. Да си припомним максимата на Чарлз Дарвин: оцелява този индивид, който съумее да се приспособи!

 

Нашият гост

Акад. Михаил Виденов е роден на 10 април 1940 г. в София. Завършил Софийския университет “Св. Климент Охридски” (1964) специалност „Българска филология“. Редовен аспирант (1965-1969) в същия университет под научното ръководство на проф. д-р Стойко Стойков. Защитил кандидатска (малка докторска) дисертация през 1969 г.; доктор на Карловия университет в Прага (1977); доктор на филологическите науки у нас (“Езикът на града”) – 1988 г.; почетен доктор на Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий” (2004). Трудовата дейност на акад. Виденов протича в Алма матер, където е асистент (1969-1981), доцент, (1981-1989), а след това професор. През 2004 г. е избран за чл.-кор. на БАН, а през 2008 - за академик. В продължение на пет учебни години (1972-1977) е гост-преподавател в Карловия университет (Прага), а от 1984 до 1987 г. – в Московския държавен университет “М. В. Ломоносов”. Лекции е чел в почти всички европейски университети. Автор на повече от 400 публикации, в т.ч. на 25 отделни книги в областта на българското и славянското езикознание. С трудовете и с университетската си дейност акад. Виденов полага основите на социолингвистическото направление в България.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта