Днес, повече от всякога, българинът има нужда от изкуство. През последните 30 години сякаш забравихме, че освен „западни“ дрънкулки и политически борби, човек се нуждае и от духовна храна, без която всичко останало се обезсмисля, защото не носи радост. През 90-те театрите опустяха и поколенията, родени след Десети ноември дори не могат да си представят, че не толкова отдавна хората се тълпяха около театри и кина с нелепия сега въпрос: „Повече билети?“ Към изкуството обаче успяха да ни върнат творци като Рашко Младенов.

- Г-н Младенов, от какво семейство сте, какво си спомняте от детството?
- В онези години, когато съм се родил и зарастнал (може ли така да се каже-зарастнал, в смисъл започнал да расте), беше престижно да си със скромен произход, да си „човек от народа“. Един мой колега, кандидатстващ за член на партията, беше започнал молбата си за членство така: „Произхождам от бедно актьорско семейство“. Моят баща беше актьор, дядо ми - издател и печатар. Девети септември 1944 г. го заварва като собственик на издателство и голяма печатница в центъра на София. Печатницата разполага с немско оборудване последна дума на техниката. При новата власт това автоматично го превръща във „фабрикант“, а баща ми съответно във „син на фабрикант“. Като прибавим към този етикет и един тежък донос от негов приятел, веднага след завършването на ВИТИЗ, баща ми е разпределен на работа в Силистренския театър, като оставя в София младата си жена и петгодишния си син. Успява да се прибере при семейството си след 14 години, когато синът му вече е на 19 години и току-що е завършил музикалното училище със специалност пиано. Това е моя милост.

- Как повлия на бъдещето ви фабрикантското потекло?
- Само преди няколко месеца случайно научих някои неща от онова време, които истински ме шокираха. Явих се в Консерваторията на кандидат-студентски изпит и бях приет за редовен студент. След около месец, по средата на лятото получих телеграма от Консерваторията, че със заповед на министъра на отбраната, изпитите на приетите донаборници са анулирани и всички отиваме в казармата. Така и не полюбопитствах за причините. А тогава нямаше и кого да попиташ. От всички приети мои съученици в Консерваторията през въпросната 1966 г., само моят изпит е бил анулиран. И когато те са влизали за първия си учебен ден в музикалната ни академия, аз съм пътувал към моя танк в Грудово. Това научих от мой съученик който от 40 години живее в Германия, само преди няколко месеца. Разказвам това, защото тези истории обърнаха бъдещето ми наопаки. В края на казармата получих отпуск за кандидатстване във ВИТИЗ и всичко се завъртя натам. Явно тези които контролираха съдбата ми до този момент, бяха загубили интерес към мен. Увлякох се, защото това което разказах, е съвсем прясно и още го мисля. По-нататък ще бъда по-кратък. Слушам ви.

- Кои са най-щастливите ви години?
- Последните 74. Ами да. Забележете - роден съм две години след като е завършила последната война, в която е участвала България. Оттогава насам не е имало тежки природни бедствия, не е имало страшни епидемии. Единственото бедствие бяха годините на социализма, но с професията си аз успявах да бъда щастлив, защото я обичам и да не забравяме, че освен театъра, аз имах и музиката, която винаги е била мое убежище и упование. Жизненият път на всеки човек има своите висини и пропадания и само неговият дух и характер могат да му донесат онова, което би го направило щастлив. И понеже във въпроса си вие използвахте думичката „най“, мога да отделя онези мигове, когато съм бил на сцената. И ако трябва да кажем „по-по-най“, когато съм бил на музикалната сцена. Никога няма да забравя един симфоничен концерт в зала „България“. Николай Бинев, Ицко Финци, Тодор Колев и аз свирехме, пеехме, дирижирахме с оркестъра на Българското радио под ръководството на Александър Владигеров. Имахме грандиозен успех. Само за един сезон го представихме 25 пъти при претъпкана зала. Бих казал, че тогава бях на върха на щастието. Ако носиш изкуството вътре, в себе си, щастието не ти мърда.

- Лесно ли се прави изкуство в „интересното“ време, в което живеем?
- Напразно поставяте интересното време в кавички. Моят живот премина по равно в две антагонистични обществени системи. В желанията ми, в енергията ми, в разбиранията ми за театър и музика нищо не се промени след падането на социализма. По негово време бяхме принудени да понасяме всички идиотщини на идеологическата машина, но това не пречеше на талантливите и честни творци да намират пътища към голямото изкуство. И то присъстваше в тези времена с пълна сила. Даже бих казал, че всички ограничения и своеволия към културата ни, които тогавашната власт налагаше, възбуждаха въображението, смелостта, изобретателността. Писателите говореха между редовете, раждаха се забележителни режисьори, актьори, художници и музиканти, спектакли и филми. Що се отнася до „интересното“ време, веднага казвам - интересното време беше тогава, защото имаше конфликт, а в театъра без конфликт не може. А за сегашното „интересно“ време не ми се говори. Духовната разруха към която върви светът само дълбоко ме натъжава.

- Какво най-много ви хареса и най-много ви отблъсна в ролята ви на министър?
- По повод моето министерстване ще ви разкажа случка. Бях още в Театър „София“ и една сутрин ми звънна секретарката и ми каза веднага да се явя при директора. Оказа се, че за вечерното представление, което предстоеше, има заболял колега и спешно трябва да бъде заменен, за да не се наложи отлагането му. Беше излишно да питам защо избора беше паднал върху мен, такива форсмажорни ситуации се случваха в театъра. Това ще рече, че само за няколко часа аз трябваше колкото мога да науча от текста на персонажа, който при нормални условия се научаваше за около месец, да не говорим за мизансцен, което ще рече движение по сцената, общуване с колегите, да имаш поне повърхностна представа за образа, който иначе се изгражда в продължение на цял репетиционен период. Такива ситуации винаги са изключително стресиращи не само за този който е поел този риск, но и за всички участници в спектакъла. Самият спектакъл минава в два умопомрачителни часа, при пълна мобилизация, всички по сцената играят за теб, помагат ти в текста, в движенията по сцената, замазват възникнали грешки и когато всичко това свърши, ти нямаш абсолютно никакъв спомен за случилото се. Защо разказвам всичко това? Моето министерстване беше нещо подобно. Аз считах, че добре познавам крещящите проблеми в управлението на българската култура след промените, или поне тези свързани с така наречените сценични изкуства. Все пак 12 години бях управлявал няколко театъра. Затова си бях начертал няколко приоритета, за които бях сигурен, че могат да се свършат в рамките на тези три месеца и се мъчех да ги следвам. За времето в което бях в това министерство, не съм отказал среща на нито един почукал на вратата на кабинета и за всеки поставен проблем съм се опитвал да помогна.

- Напускали сте професията, как изглежда тя отстрани и защо се върнахте?
- Никога не съм напускал професията си, още по-малко пък съм я наблюдавал отстрани. Имало е случаи, в които съм се заемал по принуда със странична работа, за да си осигуря прехраната, но това не значи, че съм напускал професията. Присъствието в театъра, в музиката, изобщо в изкуството, не значи, че ти трябва непременно да си на сцената. Напротив - когато някои обстоятелства ти пречат да си на сцената, това не значи загубено време, нито отсъствие от професията. Дори понякога е полезно да си оставиш време да се огледаш, да премислиш свършеното до тук, да възстановиш малко техника на пианото, да прочетеш някоя книжка, да погледаш колегите си, да си свериш часовника, да покараш малко ски, ако щеш. Дори да заминеш на работа в Мексико пак е от полза за изкуството. Трупаш опит, впечатления, общуваш с различни хора. Това за един актьор е много важно. И също влиза в професията.

- Преподавали сте пиано в Мексико. Как попаднахте там?
- В музикалното училище имах съученичка, с която бяхме гаджета през всичките пет години. Тя беше арфистка и дъщеря на големия български музикант, професор по арфа Асен Арнаудов. Казва се Констанс, всички я наричаха Коси и когато завършихме училището, аз, както стана ясно, заминах войник, а тя влезе в Консерваторията. Така връзката ни се разпадна, но останахме прекрасни приятели. После задълго се загубихме, разбрах, че се е установила в Мексико, че е станала първа арфистка на Националната им филхармония, оженила се за българин също музикант, родила две деца. Разбира се тук тя се водеше невъзвращенка и много скоро след промените у нас тя си дойде и веднага събра целия ни клас, за да се видим след толкова много години. От дума на дума стана ясно, че аз съм единствения безработен в компанията. Беше времето на най-тежкия период за България в началото на 90-те, когато доларът беше стигнал няколко хиляди лева. И тогава Коси ми направи неочаквано предложение - да замина за Мексико и да стана учител по пиано на подрастващи в нейното частно училище. Заплата 1500 долара. За дереджето, в което се намирах тогава, това беше чудовищна сума. Единствената ми молба беше билетът ми за самолет да е двупосочен. Бях пътувал много по чужбина и вече знаех, че трудно се приспособявам на чуждо място.

- А какво точно правехте там?
- Всеки ден, без събота и неделя, между 5 и 8 часа следобед аз приемах по трима сополанковци за по час, с които започвахме обучение по пиано от АБ, както се казва. Интересното в цялата история беше, че моите ученици бяха деца на заможни родители, на които не им пукаше как се развива тяхното обучение. Важното за тях беше, че детето им посещава уроци по пиано при европейски „професор“. Това влизаше в техния имидж в обществото. Повечето от тях бяха глезени богаташчета, а аз повече звероукротител отколкото педагог. Не можах да свикна, че това ще е новото ми поприще и след три месеца си тръгнах. Преди две години издадох една малка книжка наречена „До последен дух“. В нея съм описал много преживявания и забавни случки от моите пътешествия.

- Живели сте и в Москва. Порази ли ви с нещо руската столица?
- Москва не може да не порази всеки, който е стъпил там. Особено ако си човек от страна, чието население е приблизително три пъти по-малко от този мегаполис. Постъпих като сътрудник в Българския културен институт (БКИ) в Москва с мандат от три години, веднага след като престанах да бъда директор на Сатиричния театър. Ще разкажа нещо по моята част. В Москва има над 200 театъра. Поне така са ми казвали. Ще се опитам да опиша какво е за московчанина да отиде на театър. Спектаклите в Московските театри започват в 19 ч. Вратите им се отварят в 18. Хората са на работа обикновено до 17 часа и поради големите разстояния нямат време да се прибират по къщите си и след това да тръгнат за театъра. Затова около 18 ч театрите започват да се пълнят със зрители, всеки театър има обширни фоайета и задължително бюфет. Макар да се наричат така, това са големи заведения с богат асортимент от студени закуски с хайвери, сьомги, шунки, задължително шампанско и всякакви напитки. Зрителите имат време да отдъхнат след работния ден, да се подкрепят и пренастроят за това което ги очаква. Спектакълът започва, салонът е топъл и уютен и скоро тези които са на сцената и тези долу в салона се пренасят в магията на театъра, появява се някакво усещане за общност. Задължително има антракт, отново в бюфета, обсъжда се видяното до тук, после втора част и такава вечер носи нещо друго в сърцата на хората, погалва душите им. И това се случва всяка вечер във всичките 200 театъра в Москва. Така е и по музикалните сцени. Ето на това не можах да се наситя в Москва.

- Как се поддържате толкова млад, не само духом, но и телом?
- Така ли? Наистина ли изглеждам „толкова“ млад. Много ви благодаря. Нямам рецепта. Няколко прости неща. От 15 години всяка сутрин правя за 15-ина минути едни упражнения, наречени Петте тибетски ритуала, а от около година всеки ден ходя пеша по 5-6 километра по съвет на дъщеря ми. И може би най-важното - старая се да не оставам без работа.

- Децата ви поеха ли по вашия път?
- Синът ми да. Той е кинорежисьор и имам прекрасен внук на 9 години. А двете ми дъщери се оказаха на „ти“ с езиците. Едната стана световен шампион по карате, а другата посвещава цялото си свободно време в грижа към животните. Добри деца. Щастлив съм с тях.

Нашият гост
Едва ли е нужно да бъде представян актьорът Рашко Младенов - любимец на не едно поколение българи. Не всички обаче знаят, че той е великолепен музикант и композитор. Създал е музиката за 23 спектакъла, между които “С любовта шега не бива”, “Приказки” от Киплинг, “Кръчмата под зеленото дърво”. Има 25 роли в киното и 14 режисирани постановки. От 1997 до 2006 г. е директор на Сатиричния театър. Министър на културата е в служебното правителство на проф. Огнян Герджиков. На Стената на славата пред Театър 199 има пано с негови отпечатъци, послание и шарж.