Оказва се, че тази зараза или синдром, или този подъл навик носи елегантното латинско име от почти 30 години. Ойкофобия - буквално означава "страх от собствения си дом". Или неприязън към това. През 1993 г. американският философ Роджър Скрутън измисли тази дума, за да обозначи хората с почти биологично отвращение към собствената си страна и култура. Нашият дом ни е неприятен, ние сме интелектуалният елит (в случая става дума за американският елит), ние не сме като нашия народ, по-добри сме, и изобщо не сме оттук и това е нашият начин на мислене. Тази ойкофобия е позната и не само в Америка, нали?

И си спомниха за забравения Скрутън, защото току-що в САЩ беше издадена една дива и скандална книга на подобна тема. Дълго време нямаше подобно нещо, но рецензиите започнаха да се появяват на всички сайтове, а гласът на неговия автор (Дейвид Харсаний) звучеше от всеки ефир. Ето ви може би най-подробния писмен коментар по тази тема.

Дейвид Харсаний започва с ругатни. Той пише не за интелектуалния елит изобщо, а, разбира се, само за демократите. Сред тях е модерно да ненавиждат своята Америка, да я смятат за някакъв вид помийна яма, страна на робството и да обичаме Европа. Да, но не, това с вашата Европа е същата помийна яма, казва Харсаний. И поставя точно тази дума (Eurotrash) на корицата на своята книга. Ето точно така: Eurotrash: Why America Must Reject the Failed Ideas of a Dying Continent (Eвротраш: Защо Америка трябва да отхвърли провалените идеи на един умиращ континент). Тази ваша Европа, казва той, с нейните „остарели институции, икономическата умора, морална анемия и културната капитулация“. Това е същото като нашата Америка! 
Тук е важното да се каже в патриотизма на автора има ясна система и при това тя е идеологическа. И той именно се това разгромява демократите, които през последните години силно олевяха, и сега при тях се появи мощно течение, което открито се нарича социалистическо с неговият неуспешен кандидат за президент Бърни Сандърс и цяла тълпа зад него от други интелектуалци. Те се смятат себе си за не толкова местни, а много повече европейски и най-важното че те вярват, че европейската социалдемокрация, ако не и социализъм, работи много добре и този модел трябва да бъде възпроизведен и в САЩ.

И тук, в книгата за европейската помийна яма, авторът започва от нулата. Едно е да обвинявате своите опоненти в „грешни“ убеждения и липсата на патриотизъм: и само помислете, че те самите с удоволствие ще го признаят. Но съвсем друго нещо си е да им кажете: момчета, вие просто сте неграмотни. Живеете с илюзията отпреди 30 години.

Най-силният раздел на книгата е за шведския и за изобщо предполагаемия скандинавски социализъм. Социализмът, ни се напомня на нас, е когато почти всичко, което сте спечелили, ви се отнема и чрез огромния държавен апарат се преразпределя на онези, които не са спечелили толкова много. И тогава се получава една всемогъща държава, която подлага своите поданици на всякакъв вид масивни експерименти за налагането на социалната справедливост.

Така че скандинавците, както казват демократите, които не обичат своята страна, имат прогресивен данък върху доходите, който стига до 57 %. Данъкът върху продажбите е 25 %, и от всеки взимат по 65 % (и това е популярната цифра в Скандинавия). И така трябва да бъде! И тези страни растат и се развиват. Авторът на книгата им отговаря с много добри познания по този въпрос: вашите цифри и факти са от края на 1980-те години. Тогава в споменатата социалистическа Швеция данъците бяха такива, а половината от населението или работеше в държавния сектор, или беше на помощи. Но в началото на 1990-те години шведите доведоха на власт консервативно правителство и започнаха да провеждат противоположната политика. Данъците бяха отменени един по един. И страната наистина започна да процъфтява. Същото се случи и в Дания и не само там. Поуката от Скандинавия, казва авторът, е, че политиката на "облагане на богатите" не работи никъде. Необходимо е да се облагат с данък всичките, и това е по-лесното.

По-нататък в книгата започва да се вихри патриотизма. Харсаний заявява, че европейците, за разлика от американците, не са способни да интегрират мигрантите (а самият той е, потомък на еврейски преселници, и знае това добре, но това е очевидно спорно). В една средна британска болница е точно 4 пъти по-вероятно да отидете в моргата, отколкото в средностатистическата американска болница. А ето във вашата Франция, където безработицата се поддържа трайно в продължение на 40 години на ниво от 7 % или още по-лошо! Да, ако точно тази Франция беше американски щат, тя щеше да бъде втора или трета от дъното по ниво на бедност – някъде между Западна Вирджиния и Арканзас. Швеция ще бъде на същото място някъде като Кентъки, а вашата Италия и Испания щяха да са последното място. И всичко това, защото американската система и всичко американско е по-добро.

Чуждият патриотизъм, разбира се, трябва да се уважава заради цялата му неумереност. Особено ако говорим за дискусия, която се води от началото на XVII век. Защо европейците захвърляха всичко и прекосяваха океана? Защото Европа сама се наричаше като Евротраш и европейските преселници се опитваха да започнат живота наново и на различни принципи. Общо взето, дълго време ще мислеха за това чия система е по-добра.

Но тук авторът (и САЩ като цяло) имат проблем. Все пак спорът, който отбелязваме, не е между двата бряга на Атлантическия океан, а между двете Америки. Между патриотичния и консервативен икономически модел и ойкофобски и насилствен социалистически модел. И ако втората Америка беше в безнадеждно малцинство, тогава авторът не би трябвало да продължава да я громи с такава ярост в своята книга. Е, нека си спорят и това е в наша полза.

Но поне в своята книга Дейвид Харсаний ни дава една полезна идея. Става дума за това, че ойкофобите, мразещи своята страна и патриоти на европейския Запад, просто се хранят с реалностите от изминалите десетилетия, включително и защото тези реалности отговарят на техните вкаменени вярвания.

През последните месеци общувах на срещи и дискусии с трима много видни наши идеолози и политици от края на 1980-те и началото на 1990-те години. Единият искаше да оглави държавата, а другият беше министър на Елцин. И всички те единодушно отговориха на доста сходния въпрос като "какъв шанс пропуснахте тогава?" и отговориха следното: необходимо е на всяка цена да се въведе страната в ЕС и НАТО. Добре, така те си мислеха тогава, но и днес казват същото. Днес, когато европейците и двата типа американци ентусиазирано и доста убедително установяват кой от тях живее в помийната яма.

Интересно е колко процента от нашите специални хора измежду ойкофобите (които са „по-добри от своя народ“ и които „не са оттук“) се хранят с илюзиите за един свят, който е изчезнал някъде преди 30 години. Списъкът с илюзиите е дълъг. Това е всемогъщото НАТО, и проспериращия и единен Запад, и Китай, който само копира чуждите технологии, и Русия, която може и трябва да бъде принудени да направи европейските социални експерименти и много други.

(Превод за "Труд" - Павел Павлов)