Всеки иска безплатни държавни (щатски) университети, добри държавни училища и детски градини

В Демократическата партия кипи отдолу истински народен бунт

Като чува периодичните антисоциалистически изблици на Тръмп и вижда как в България получателите на американски грантове се борят за все по-силно заклеймяване на комунизма в учебниците по история, дали българският читател осъзнава, че самата Америка в това време върви с пълна пара към социализма?

Преди три-четири години Бърни Сандърс стана истинска рок звезда за младите с лозунга си за „декриминализация на социализма“. Тогава той беше сам - не само официозните демократи на Хилари, но и левите го обвиняваха, че е радикал. Нобеловият лауреат по икономика Пол Кругман го нарече утопист. Но миналата седмица на първоначалните дебати на демократическите кандидати за президентската надпревара догодина лозунгите на Бърни за класова борба срещу политическото влияние на големите корпорации и най-богатите американци влязоха в устата на почти всички - по-точно на осем от десетте - оратори.

Прогресивната сенаторка Елизабет Уорън откри със силна атака срещу икономическата система, която дава несправедливи привилегии на богатите и корпорациите. Левият нюйоркски кмет Бил де Блазио, който побеждава под лозунга за повишаване данъците на богатите, додаде, че демократите би трябвало да са партията на трудещите се. Двамата искат премахване на частното здравно застраховане. Дори умерената сенаторка Ейми Клобучар каза, че „щом милиардерите могат да си плащат яхтите, и студентите трябва да имат възможност да си плащат заемите“, а умереният чернокож сенатор Кори Букър, призна, че корпорациите отнемат достойнството на работника и че фармацевтичните гиганти и здравните застрахователни компании спекулират с мъката на американския народ. Това са силни думи за обтекаем американски политик центрист, получаващ пари за преизбирането си и от тези и други корпорации.

Допитванията показват, че 47% от американците одобряват социализма. При младите до 35 г. съотношението на избиращите социализма срещу капитализма е 2,5 : 1. Но какво разбират те под „социализъм“? Отговорът е лесен. Почти всеки американец иска добро и достъпно за всички здравеопазване, макар че тук все още левите имат спорове за финансирането на предлаганата от Бърни система „„Медикъеър“ за всички“ - не много различна от българската при социализма.

Почти всеки американец иска безплатни държавни (щатски) университети, добри държавни училища и детски градини и в бедните квартали, поне минимален платен отпуск по майчинство/бащинство и болест. Америка, единствена сред развитите страни, няма тези „социалистически“ придобивки. Повече от половината банкрути на американски домакинства са за неплатени болнични сметки. Студентският дълг е над един трилион долара и надминава дълга по кредитни карти. Милиони млади хора да обречени на дългово робство на банките за цял живот.

Демократите имат и нови ярки леви звезди като Камала Харис, Тълси Габърд и съвсем младата Александрия Окасио-Кортес, която трябва да чака още десетина години да се кандидатита за президент. Камала, заедно с Уорън, оглави листата по популярност след първите две вечери на дебатите. А преди дни Тифани Кабан, млада латиноамериканска работничка с леви възгледи и алтернативна полова ориентация, изненадващо спечели първичната надпревара за общински прокурор в нюйоркската община Куийнс, измествайки заемащата поста в момента фаворитка на партийните върхове. В Демократическата партия кипи отдолу истински народен бунт.

Защо става така? Растящото социално неравенство, намаляващата вертикална мобилност, разрушаването на средната класа - средния и дребен бизнес и високоплатените работници - и растящият процент малцинствено население със силата на гравитацията избутват течението на американската политика вляво. Дори популярността на Тръмп сред народа реално се дължи на социалистическите му нотки - задържане и връщане на добрите работни места на американските работници, повече държавни разходи за инфраструктура, държавна индустриална политика, засилване на средната класа...

В България обаче американската еволюция към социализъм не се разбира поради характера на американската външна политика в нашия регион и в света, коренно несъответстваща на вътрешните тенденции в самите САЩ. В Америка при това социализмът не идва на празно място. Вярно е, че почти всеки американец, поне доскоро, се смяташе за потенциален бъдещ милионер или поне родител на милионер. В Америка по начало наемният работник е бил добре платен, защото бил рядкост - до 20-те години на ХХ в. (в Аляска - до 1980 г.) всеки здрав човек можел да получи практически безплатно земя. Затова до 20-те години на ХХ век приемът на имигранти бил юридически свободен, а до Тръмповата антиимигрантска истерия беше фактически възможен дори напук на закона. Добре платеният наемен работник с висок - невъобразим за европейските работническо-селски представи от началото на ХХ в. - стандарт на живота: в това се изразявал американският народен социализъм. Макар той отдавна да е химера, за него все още гласуват с краката си много хора от цял свят.

Но има и друга американска социалистическа традиция - на борбата на наемните работници за икономически и социални права. Настъплението на глобалния неолиберализъм брутално изтласка профсъюзите от сцената. Празното място, оставено от тях, бе заето от „политиката на идентичността“ - борбата на етническите малцинства, феминистките и ЛГБТ за равни права. Но и днес почти всеки американски работник в частния сектор, с който съм разговарял, мечтае за union job, профсъюзно работно място.

Американските профсъюзи възникват още във втората половина на XIX в., но стават масови едва в 30-те години на ХХ в. при Ню Дийла на Ф. Д. Рузвелт. Първите работнически надигания в XIX в. обикновено се разгонват брутално от работодателите. В началото на ХХ в. е времето на първите прогресивни реформи в заплащането, забраната на детския труд, инспекциите на работните места, въвежда се известна търпимост към сдружаването. По същото време се въвежда федералното подоходно облагане. Появява се Социалистическа партия с двама конгресмени. Голямата депресия и съветският пример засилват Комунистическата партия, която създава съвети на безработните и е основен организатор на профсъюзите в автомобилостроенето, стоманолеярството и електротехниката и най-активен борец срещу расовата дискриминация. Но лоялността на комунистите към СССР прави невъзможно съществуването на партията им през Студената война. Към 50-те години на ХХ век профсъюзите обаче обхващат близо една трета от заетите в частния сектор (сега са само 6%) и на практика влияят върху целия сектор - постигнат е небивал работнически просперитет. В 60-те години се приемат и законови мерки за защита на околната среда и се постига напредък в гражданските права на етническите малцинства и в социалната сигурност.

Съвременното американско профсъюзно движение се различава доста от славния период преди 60 години. Почти я няма вече могъщата индустриална база в „ръждивия пояс“ - тогава най-големият работодател е „Дженерал Мотърс“, сега - „Уолмарт“. Няма обаче никаква обективна причина работниците в услугите, в частност в търговията на дребно, да са толкова по-зле платени и осигурени с придобивки сега в сравнение с работниците на конвейера в автомобилостроенето в миналото - освен наличието на профсъюзи тогава и липсата им сега.

Днес голямата профсъюзна борба е за организирането на работниците в услугите и за законовото повишаване на минималната почасова работна заплата, и тя дава все по-добри резултати - и за работниците, и за икономиката. Сега сред най-големите и влиятелни профсъюзи са Международният съюз на работниците в услугите (SEIU) и Националният съюз на работниците в здравеопазването (NUHW). Някои съюзи в публичния сектор, като учителските, наистина, са си извоювали и прекалени права, като tenure - правото след известно време да се заема мястото, независимо от качеството на работата - които снижават равнището на преподаването и трябва да се премахнат. Но кой би сравнил положението на учителите в публичните училища с това на колегите им в частните с наполовина по-ниски заплати и без социални продобивки?

Със световната финансова криза от 2008 г. за пръв път след Голямата депресия икономическото неравенство стана остър политически въпрос. Движението „Окупирай Уолстрийт“ в 2011 г. породи обществени вълнения, но не прерасна в постоянно масово движение или нова партия. Както и по-рано, ефектът от радикалните изблици е по-скоро в това да стресне основните партии и да ги подбуди към действие за умерени реформи. Ролята на такива кратковременни радикални движения в историята обаче е огромна - те направиха възможни „Новата свобода“ на Уилсън, Ню Дийла на Ф. Д. Рузвелт и „Великото общество“ на Джонсън. Обама не беше достатъчно радикален, за да използва енергията на „Окупирай Уолстрийт“ за нещо повече. Да се надяваме, че новият прогресивен президент ще бъде такъв - Америка никога не е била превземана с щурм само отдолу.