Завоалирана в османофилията на българските интелектуалци, тя води до разединение и объркване в знанията

Историята отново разделя, а не обединява

В публичното пространство отново възкръсна тема, която периодично се възражда с идеята, че една лъжа, повторена сто пъти, се превръща в истина. Известни интелектуалци заговориха за отсъствие на робство в Османската империя. Позната теза за „емоционалната обремененост“ на възрожденските писатели и поети като Христо Ботев и Иван Вазов отново беше вкарана в действие. В империята няма робство. Православните славяни не са били свободни, но можели да пътуват, да развиват търговия и занаяти. От какво всъщност трябва да бъдат освобождавани? Известният факт как адютантът на руския генерал, вече на българска земя, по време на руско-турската Освободителна война 1877-1878 г. пита изненадано „от какво ще освобождаваме българите, след като живеят много по-добре от нас“ също беше вкаран в обращение. Този аргумент не може да елиминира турските зверства и многобройните жертви от Априлското въстание от 1876 г.

Повторено беше и че „тезата за робството“ е създадена в Русия, за да мотивира християнските общности в Османската империя да искат своето освобождение, а Русия да се намеси и да им донесе свободата. Новото обаче в позната риторика беше фразата, че „крепостничеството в Русия по това време е робство“.

Явно тази тема ще набира скорост в близко бъдеще с тенденция за прекрояване на историята в унисон с идеята: „историята е това, което ми е нужно, не това, което е вярно“. Целта е не истината, разбирането и паметта, а неистина, която да деформира съзнанието. Актуализирането на тази тема предизвиква логичната реакция, както и отговорът на въпроса „защо сега?“.

Темата за робството в Османската империя е изследвана пространно и задълбочено в англоезичната литература. В българската историография компетентно и професионално темата е представена от доц. д-р Валери Колев. Огромното количество документи и изследвания доказват не само вековната политика и практика на робството в Османската империя, но многобройните доказателства за отвличания и продажби на българи на робските пазари в Цариград и други градове, включително и през 1878 година! Пазари на роби в Османската империя има до 1908 г., независимо от натиска най-вече от страна на Англия, но и от другите европейски държави за ограничаване, но най-вече за премахване на търговията с хора. Тезата за отсъствие на робство в Османската империя, но за присъствието му в Руската империя под формата на крепостничество също предизвиква заслужен интерес. Факт е, че през първата половина на XIX век тримата руски императори Александър І, Николай І и Александър ІІ осъществяват редица реформи, ориентирани към ограничаването му, което завършва с императорския манифест за отмяната му на 19 февруари 1861 г. Освен това руското крепостничество има тази особеност, че е съпроводено с масови бягства към Кубан и Урал. Помешчикът може да проиграе свой крепостен на карти, но в Русия няма пазар на роби.

Едва ли обаче може да се слага знак на равенство между робството в Османска Турция и крепостничеството в Руската империя, предвид различията в двата модела на зависимост. В Османска Турция християните спрямо мюсюлманите са „рая“ без права, докато в Руската империя мюсюлманите имат по-малко отговорности към държавата, отколкото православните. Също така няма и крепостен мюсюлманин. Проблем с робството в Руската империя има сред ислямизираните народи в Кавказ.

През последните месеци се превърна в практика да се правят свободно аналогии по презумпция, подчинени на поставена задача и търсен ефект. Това поставя и логичния въпрос защо се възражда тази тема днес и сега. Какво предизвиква възкръсналия интерес към сравненията между ислямската и християнската империи в полза на първата от далечните XIX и началото на XX век?

Отговорът може да се търси в съвременните тенденции и процеси. В Европейския съюз нерешеният все още проблем с ръководителите на европейските институции създава неяснота и неувереност относно стабилността на организацията. Папа Франциск продължава балканската си обиколка, проповядвайки мир чрез отваряне на сърцата и границите си за мигрантите от Близкия изток и Африка. Турският президент Ердоган отново заяви, че иска да се продължи процеса за еврочленството на неговата държава. Това изявление бе направено по време на операция „Нокът“ в Ирак. Освен това наближава датата 23 юни, когато ще бъдат проведени кметските избори за Истанбул, чийто резултат може да засили напрежението в региона. Протестите срещу правителството в Албания, както и ескалацията на косовско-сръбските отношения оформят един динамичен европейски пъзел, в който прозират все по-ясно засилващото се сътрудничество между Ватикана и ислямския свят. В България например при посещението на папата, в т.нар. „молитва за мир“ на площада срещу президентството редом с папата беше и ходжата, призоваващ Аллах навръх Гергьовден.

Самият факт, че се утвърждава тезата за робство в християнска Русия и липсата му в мюсюлманска Турция и то от върналия се преди дни български посланик във Ватикана няма как по друг начин да бъде обяснен, освен като продължение на папската политика за „отворени граници“ от ислямски към християнски държави. Интересен щрих към това изказване е и изявлението на депутата Хамид Хамид, който пред БНР заяви позицията на ДПС, че резултатите от евроизборите отново поставят партията на трето място. Това според него е мотив да искат ремонт на кабинета и създаването на експертно правителство с участието на ДПС. Може би е прав Орландо Патерсън, който пише, че темата за робството води до неловко объркване на изследователите, което се дължи на тяхното желание да осъдят робството, но да защитят исляма. Оттук и породената от този конфликт „интелектуална парализа“. Според Гордън Мърей това логично води до конспирацията на мълчанието и до „оглушителна тишина“.

Изказванията на българските интелектуалци имат своето обяснение и в настъпилото затишие в миграционния поток. Многото думи, резолюции и политически решения в предизборната кампания за Европарламент за пореден път доказаха объркване и отсъствие на стратегия за решаването на този въпрос. Той беше и в основата на очакваните резултати в европарламентарните избори, които доведоха до запазване на статуквото на ЕНП и ПЕС, но увеличиха присъствието на националистическите партии. Това съотношение няма да доведе до съществени изменения, но ще увеличи невъзможността за постигане на консенсусни решения. Тази ситуация може да бъде също част от нарастващата антиправославна реторика, завоалирана в османофилията на българските интелектуалци. Засилва се увереността, че темата за несъществуващото турско робство, противопоставено на предвзетата теза за робството в руското крепостно право, ще се превърне в поредната опорна точка на разединение и объркване в устойчивите знания за българската история, предшестваща третата българска държава.

Историята е пълна с факти, явления и процеси, които променят постепенно или бързо света. Историята винаги е инструмент в ръцете на политиците. Тя се превръща в проблем, когато се използва за прекрояване и зачертаване на народна памет в защита на чужди интереси.

Обществата се изправят пред едно от най-големите си предизвикателства - преначертаването на историческата памет, което води до инфантилност, целяща лесна зависимост от външни фактори.