Каквото и да кажа за събитията от седмицата, то ще предизвика клетви и ругатни от една или друга страна

Новото левичарство изхожда от убеждението, че хората са непоправимо лоши и могат да живеят заедно единствено в условията на регулация

„Никаква гнила дума да не излиза от устата ви“ 
(Еф. 4:29).

В Уикипедия, пък и на много други места, пише, че апосиопезата е реторична фигура, при която ораторът внезапно замлъква и оставя недоизказана мисълта си. В писменото слово апосиопезата се отбелязва с многоточие, но някак не върви да използваш многоточието като заглавие за статия. На старогръцки (според речника на Дворецки) апосиопеза означава замълчаване, мълчание. Като стилистична фигура в литературата апосиопезата освен замълчаване е и отказ от говорене.

Ето, аз отказвам да говоря. Знам, че е редно в съботното издание на един централен вестник да коментираме най-важното от изминалата седмица, но се страхувам, че каквото и да кажа, то ще предизвика клетви и ругатни от една или друга страна, или пък от няколко страни едновременно. Защото вече наистина не знам1 кой за какво се бори. Без изключение на управляващи, опозиция и извънпарламентарни. Ако говоря, ще трябва да кажа за алчността, лъжата, лудостта, тщеславието, безотговорността, нахалството, страха, сервилността и малодушието, а не искам, защото кажа ли, ще отприщя омразата. Споменаването на неприятни истини води до раздразнение и омраза, а омразата опустошава преди всичко душата на онзи, който я отделя от себе си като отровен секрет.

Освен споменаването на неприятни истини, до омраза води и разделянето, все едно на какво - на селяни и граждани, млади и стари, умни и тъпи, герберасти и комундета, хунта и олигарси-мъченици в изгнание, ангели и демони - няма значение. Днес целият свят очевидно е разделен по някакъв нов начин, но като че ли все още не успяваме да открием правилните думи, с които да го наречем. Допреди 30 години беше лесно: светът се делеше на това, което е от едната страна на Желязната завеса, и онова, което е от другата u страна. Наричахме тази епоха „Студена война“ и днес, от дистанцията на времето, сякаш започваме да изпитваме носталгия по нейната яснота и определеност. Вярно, тогава човечеството живееше в непрекъснат страх от ядрена война, но нима сега не живее в други, по-рафинирани и изтънчени страхове? През 60-те и 70-те години пропагандата беше толкова активна, че даже се появиха и вицове за това кой пръв ще натисне червеното копче на междуконтиненталните ракети. Агитационните плакати изобразяваха зловещи гъби от атомни бомби на фона на кървави залези и щръкнали от срутени сгради железа. Без време състарени дечица гледаха полуделия свят през стъклата на мъничките си противогази. Днес едва проходили бебета щъпукат по улиците с масчици на личицата. Всичко се повтаря и все пак като че ли има и нещо ново. Какво е новото? Въпросът не е реторичен, а напращял от неподправено любопитство.

Онзи ден поемахме безобидни вещества на Витошка с мой приятел, доктор по политически науки и автор на няколко книги, които по мое мнение са сред най-добрите от този род, писани напоследък. Според него за първи път от доста време в света има автентични леви, а не позьори. За тях падането на Берлинската стена е само любопитен исторически факт като Априлското въстание. Моят скъп академичен приятел е на мнение, че днешните леви са атеисти (тук не съм съгласен, защото има и десни атеисти в лицето на някои романтични либертарианци), ЛГБТИ, корпоративни кариеристи от средно и ниско ниво, младежи от провинцията, пробили в големия град (но не като частни предприемачи, а като сравнително добре платени наемници), борци за малцинствени права, „толерантност“ и мултикултурализъм, зелени активисти, модерни либерали, прогресивисти, културни марксисти, феминисти, глобалисти и т. н. За всички тях Студената война и антикомунизмът не означават нищо, както за родителите им не означаваше нищо „горещата“ Втора световна война. Нищо, освен досаден запис в учебниците по история. Ако старата перманентна революция беше протест от дефицит, новата е протест от съклет. Новото левичарство, като всяко друго, се стреми да ограничи индивида за сметка на колектива, но нарича колектива с най-причудливи имена. Новото левичарство (за разлика от предишни свои редакции, при които е стигало и до анархизъм) изхожда от убеждението, че хората са непоправимо лоши и могат да живеят заедно единствено в условията на регулация, на сложен и диверсифициран институционален контрол. Половината от конструкцията „непоправимо лоши“ е вярна, другата половина не е. Вярно е, че хората са лоши, но не е вярно, че това е непоправимо.

Продължение на тази философия е принципът, че е допустимо личната свобода да бъде пожертвана в името на общата сигурност. Моля ви да забележите как за седмици, даже и за дни еволюира идеологията на носенето на предпазни маски. Отначало ги носехме, за да предпазим себе си, но после се сетиха, че е много по-ефективно да кажат, че ги носим, за да предпазим другите. Индивидуалната безопасност за пореден път отстъпи пред общата сигурност. Ако си нехаен към себе си, това до голяма степен си е твоя работа, но ако застрашаваш колектива, вече мирише на гилотина. Така стана и с цигарите. След като се изчерпи лозунгът, че пушенето е вредно за вашето здраве, дойде да го смени новият, че то е вредно за здравето на другите. И онези граждани, които днес доносничат кой е влязъл в магазина без маска, допреди няколко години надничаха през запотените стъкла на кръчмите и доносничеха къде се пуши. Така че ето ви един формален признак за ляво и дясно: който носи маска, за да предпази себе си, е десен; който я носи, за да предпази колектива, е ляв. Който пък изобщо не носи, е отвратителен консерватор и реакционер! Но ние се отплеснахме. Моят приятел, докторът по политически науки, не е казвал повечето от тези неща, аз си ги измислих. Но той е прав за това, че ще познаете новите леви във всяка тяхна проява - културна, политическа, гражданска - всякаква. Те са до такава степен разпознаваеми, че сякаш са отделен биологичен вид. Техният възход, техният активизъм, тяхното агресивно и шумно поведение определят облика на съвременния свят и подреждат приоритетите му. Напълно съм съгласен с доктора, с изключение на твърдението, че сме свидетели на нещо ново.

Според мен открай време лявото и дясното са си едни и същи, само сменят думите, с които се назовават, включително и думите „ляво“ и „дясно“. Открай време в човешките общества има две тенденции - на финансов, технически и икономически прогрес чрез хищна конкуренция, и на стремеж към солидарност и социална справедливост. Открай време обществата се делят на маси и елити. Открай време има хора, за които е по-важно да създават и организират, както има и хора, за които е по-важно да получават и да консумират. Най-сетне открай време има хора, които се грижат, и хора, за които се грижат, които очакват някой да се погрижи за тях и ако не го стори - роптаят. Днешният свят не е по-различен заради това, че е различна левицата му. Тя не е различна, а и самият свят си е същият. Той винаги е пулсирал, разширявал се е и се е свивал, вдишал е и е издишал, махалото се е клатило от една крайност до друга и моментите, когато е било долу, в средно положение между двете крайности, сме наричали „златни векове“.

Ако днешният свят на лесни комуникации, в който може да се чуе даже най-злобният и глупав глас, е с нещо по-различен от вчерашния или онзиденшния, то е че човекът отдавна не е бил подлаган на истински сериозно изпитание, от което да зависи оцеляването. Днес отново навсякъде по света са се хванали за гушите за едно или за друго. Пардон, не на всякъде, а само там, където нямат истински проблеми - доколкото знам, в Иран и Северна Корея всичко е спокойно. Лошото е, че изтънченият гражданин, прегърбен под тежестта на безбройните си гарантирани права, няма да се вразуми, докато не му се случи нещо наистина лошо. То може да му дойде и отвън, но може да си го причини и сам с малоумното си поведение. И тогава писъците му ще бъдат вече искрени.

Това е краят на моето замълчаване, това е краят на моята апосиопеза, в която отказах да говоря по актуални теми от седмицата. От литературоведска гледна точка обаче апосиопезата трябва да отговаря и на още едно условие: замълчаването трябва да е многозначително. Надявам се моето да е било такова. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

1. #Да казваш „не знам“, когато знаеш, е друг вид литературен похват, наречен ирония.