Апостолска политическа традиция да се използва и днес за цялостното възходящо развитие на демократичното общество в България

150-годишнината от обесването на Апостола на българската свобода – Васил Левски е повод, да вникнем по-дълбоко в теорията и практиката на едно от най великите постижения на българския елит – апостолската дейност в политиката. 

Терминът „апостол“ е гръцки и означава „човек, който разпространява и защитава определени идеи“. Най-старата апостолска генерация в Европа е свързана с разпространението и защитата на християнските ценности в Римската империя. Втората велика апостолска мисия на Стария континент изпълняват Кирил и Методий, които разпространяват и защитават идеята за правото на всеки народ да пише на свой език. Техните ученици завършват делото им в България, със създаването на българската азбука. Поради това още в Х век църквата ги канонизира като „равноапостоли“. 

През епохата на Възраждането Паисий Хилендарски, Васил Левски и „Комитетът на апостолите“, който организира Априлското въстание от 1876 г., с апостолската дейност съдействат за освобождението на България от османска власт. Защо политическото апостолство притежава такава жизненост в историята на българския народ, която го утвърждава като един от най-съществените приноси в теорията и практиката на политическия процес? Отговорът на този основен въпрос е важен, тъй като от него могат да се направят съществени изводи и за възможността българската апостолска политическа традиция да се използва и днес за цялостното възходящо развитие на демократичното общество в България. 

Първо, онези които се реализират като апостоли в българския политически процес никога не са получавали нещо даром – на готово, като идеи или съдействие за онова, което е важно за българите на даден етап от развитието им. Всичко при българските апостолски генерации е осъзнато като задача и е обмислено като дейност самостоятелно. В резултат апостолите в народната ни история демонстрират една невероятна откривателска способност, за оригинално творческо мислене и действие. Благодарение на нея апостолите задвижват онези процеси в народното ни битие, които са най-важни за съответното време и променят из основи манталитета и практическите изяви на българския политически кадър. 

На второ място, апостолите най-ясно от всички представители на българския елит съзнават необходимостта да се даде пълна „завършеност“ на предприетите политически инициативи. След като дефинират сами новите си актуални задачи те подготвят лично и условията за постигането на начертаните планове. Така при българските политически апостоли се получава „цялостен“ или „завършен политически цикъл“ при разрешаване проблемите на българския народ. В тяхната дейност не се наблюдава, повърхностно започнато, не добре реализирано или полузавършено начинание. 

Учениците на Кирил и Методий създадоха третата писмено книжовна цивилизация в Европа. Апостолът на Възраждането Паисий разработи първата национална програма за формирането на ясно, национално отговорно мислене. Апостолите от 70-те години на ХIХ век изградиха онова национално движение, което реши проблемът за създаването на свободната българска държава.

Трето, българските политически апостоли схващат правилно кои са естествените следващи политически стъпки, които трябва да се предприемат, след постигнатото от предците. През Възраждането апостолът Паисий Хилендарски обоснова теоретично най-важната политическа задача на епохата - освобождението. След него Апостола – Левски изгради революционната организация, която съдейства този проблем да премине във фазата на непосредственото си решаване. А след Освобождението апостолът от 1876г. Стефан Стамболов положи модерните основи на новата българска държавност  и т.н.

Четвърто, апостолите създават най-надеждните политически инструменти за постигането на гонимата цел. За едно десетилетие училищната система създадена от Климент Охридски дава образование на 3 500 млади българи, изпратени при него на учение от десетте провинциални комитата на тогавашна България. Така в рамките на всяка една подструктура на държавата започват работа по над 350 добре образовани млади хора, които четат книги в черквите, проповядват, преписват и пишат свои текстове, за да се роди третата писмено книжовна цивилизация в Европа. 

Апостола – Левски създаде ВРО – основният инструмент, в чиито редици съзря онзи революционен кадър, който с цената на своя живот подпали най-големия пожар в границите на Османската империя през 1876 г. и даде шанс на българите да преминат в новата фаза на своето свободно развитие.

Пето, българските апостолски генерации създадоха най-ефективния „български политически език“. В началото на апостолските текстове най-често се използват уникални задушевни обръщения - „Брате“, „Любезни ми брате“, “Мили братя“ и пр. Аргументите в писмата са насочени към доказване на ползата от „споразумението“. Задължително се дават насърчително оценки за свършеното от всеки. А с оптимистичните финали от рода „Дързост братя и напред хората се мотивират да продължават предстоящата дейност. Така апостолската реч се превръща в класика на ефективното българско политическо говорене изобщо! Апостолското слово е образец, как думите може да се използват като незаменимо средство, за успеха и на най-сложните дейности в защита на националната кауза.

Шесто, уникално наследство от великата българска апостолска традиция е образцовия личен живот, който водят апостолите. Ако е позволено в политиката да се говори условно за „светци“, то вън от съмнение е, че подобно определение може да се даде само за българските политически апостоли. Защото апостолите най-напред се отказват от всякакъв личен светски живот и ламтежа за богатства. След това те превръщат делото в свое единствено битие. А ако ситуацията наложи – тези велики българи изгарят и лично в огъня, подпален от тяхната собствена, обновителна дейност. 

Поради това по авторитет българските политически апостоли нямат нито аналог, нито конкурент в нашата история. До ден днешен те са морални висоти за ефективно, българско политическо лидерство, които не са надминати. 

От казаното е видно, че българските политически апостоли са играли уникална роля в нашия национален духовен и политически живот. Благодарение на тях е преодоляна културната изостаналост на езическото ни общество през IХ и Х век; през ХVIII и ХIХ век апостолството компенсира институционалния дефицит, а и културната деградация,  наложени на нашия народ от османската феодална власт. При липсата на класически политически инструменти, използвани от народите в Европа към новото време - /свободна държава, парламент, собствено правителство и легални политически партии/, които да осъществяват възхода на българите, тази мисия не можеше да се изпълни от никого друг – освен от кохортата на безсмъртните български политически апостоли. Благодарение на спецификата в техния стил на практическа политическа дейност. Това е основната причина, поради която и съвременните представители на българския политически елит биха могли да научат най-много полезни истини за себе си, именно от теорията и практиката на великата българска апостолска политическа традиция. Защото след 10 ноември 89 година на българската нация се постави задача да преследва една от най-великите цели в нейното досегашно развитие – изграждането на проспериращо, демократично общество от свободни хора, с равни възможности за житейска реализация на всеки гражданин. Без обаче българите предварително да са подготвени идейно ценностно и без да са предвождани от политици, с качествата на българските апостоли, които да лидерстват практическото преследване на новата историческа цел.