Ще хвърлят в огъня “Смъртта не е алиби”

Стиховете им бяха презрели праханки, за които особено подхожда трансилванското унгарско название на този вид гъби: конска пръдня

Априлски поет е нашият синоним на придворен поет. Сладкогласните певци са част от пейзажа на всеки владетелски двор. Тодор Живков ги селектира в неговия след историческия Априлски пленум през 1956 г. От там носят високото звание.

Хронист на Априлските поети е унгарският българист Петер Юхас. Наричат го най-българският унгарец и най-унгарският българин. Той се потопи в творческите води на социализма. Вътре плуваха тлъсти шарани и поврътливи каракуди. Юхас ги ловеше и пускаше в аквариума на една забележителна книга. “Смъртта не е алиби” документира появата, възхода и падението на априлските дарования.

“Най-сетне - пише Юхас - България беше изпреварила Великобритания, където от 1666 насам всяка година избират певеца на кралските деяния. Там титлата се дава за цял живот и е придружена със заплата от седемдесет лири и прилично количество испанско вино. Сред носителите на титлата са били поети като У. Уърдсуърт, А. Тенисън и Тед Хюз. Ала докато в Англия избират следващия певец едва след смъртта на избраника, което значи че може да има само един избраник, в България всяка година през август избират по трима-четирима.”

Макар че са Априлски, талантите получават благословията през август. Церемонията се провеждаше във Варна. Петер Юхас свидетелства: “Вече половин час стояхме в ресторанта край наредените по четирите стени изобилно отрупани маси, когато изведнъж всички станаха. Мъжете застанаха мирно. Макар че не беше прозвучала никаква команда. Жените обаче с грак извиха шии към вратата. И както казва нашият народ: “Чакаха “стопанина” като гладни кокошки сопола”.

“Откъм вратата отекнаха ръкопляскания - продължава очевидецът, - после като идваща към брега вълна преминаха през цялата зала. Във вихъра на ръкоплясканията с райската усмивка на всезнаещ мъдрец влезе Живков с двата коня на Килгула от двете си страни - Димитър Методиев и Георги Джагаров. Всеки от тях страдаше в себе си защо не може да бъде и от двете страни на Живков. Зад тях пристъпваха Людмила Живкова и дъщеря й, изпънати като две дълги, слаби, увити в коприна женски тръстики.”

Генералния поздравява писателите с кимване и с жест дава разрешение за сядане. “Айде сега да чуем кой какво е написал!”, вдига завесата любителят на изящната словесност. Логично е да се започне с героичното минало. В тази връзка се изправя Лъчезар Еленков. Той не чете, сакралните стихове дълбоко са се врязали в мозъчните му гънки. Поема дълбоко въздух, за да възкреси историята:

Вървеше Янко върху гърбицата

на Витиня заледен,

а всъщност беше Тодор

рожденото му име.

Здравейте, скъпи, двойни,

от динамит по-силни имена!

Партизанският мотив продължава Марко Недялков. Не е паметлив като Еленков и специално за случая е увеличил диоптъра на очилата, за да не изпусне някоя буква. Творбата на Марко рисува как Янко посреща чавдарци:

И Янко ги здрависва,

по чудо оцелял,

в косата сякаш облак

развихрен се е спрял.

Челото му е сякаш

пронизано от мълнии,

очите му щастливи -

със топла влага пълни,

сърцето му - камбана,

зовяща за любов...

После се изреждат Евтим Евтимов, Анастас Стоянов, Нино Николов и още десетина кандидати за слава. Тодор Живков обаче мълчаливо избира само трима, най-много четирима. Те ще получат високи постове, дебели заплати, апартаменти и предимство за купуване на москвич.

“За трийсет години, както и да го смятаме, това прави 100!”, изчислява Петер Юхас. С тази цифра Тодор Живков е световен рекордьор по придворни поети. Адолф Хитлер му диша прахта само с един - Ханс Йост, автор на прочутата реплика “Когато чуя култура, се хващам за кобура.”

Много важно е да се направи разлика между графоман и придворен поет. Като творческо себеусещане графоманът е над придворния. Графоманът е дълбоко убеден, че създава шедьоври и не го прави за пари. Придворният знае, че пише глупости, но стихоплетства за лична изгода. “Стиховете им - коментира Юхас - бяха презрели праханки, за които особено подхожда трансилванското унгарско название на този вид гъби: конска пръдня.”

Априлските венценосци обаче не са задължително бездарници. Георги Джагаров например, автор на “Земя като една човешка длан”, се унижава пред Живков:

Поетът има своя слава

и задължения в запас,

но той сърцето си отдава

за истината! И за вас!

Не е бездарник и Любомир Левчев. “Левчев - сочи Петер Юхас - стана “салонен комунист” не за да компенсира липсата на талант, а защото смяташе, че нравствен е не онзи, който си бие главата в стената и жертва за идеите си и главите на другите, а този, който съобразявайки се с възможностите и даденостите на момента, се стреми да осигури най-добър живот за себе си и другите.”

“Левче подир левче - Левчев”, обясни монетарния произход на името приснопаметният Радой Ралин. Самият Левчев обяви Тодор Живков за своя и на съмишлениците си муза. Направи го през 1981 г. с есето “Благодарност за вдъхновението”.

За да съхранят шедьоврите си за грядущите поколения, придворните поети ги събраха в антологията “Априлски сърца”. Между 1981 и 1988 г. от нея излязоха четири лъскави тома. На 10 ноември следващата година кафенето на СБП беше налепено с класика от “Априлски сърца”. С изумителното прозрение на Нино Николов:

И нека светлият единен комунизъм

да ни говори с ботевския глас,

че в бъдещето с подвизи се влиза.

И с хора, Тодор Живков, като Вас!

Тази неръкотворна творба я има и в “Смъртта не е алиби”. Манускриптът на Юхас беше тиражиран от Издателска къща “Огледало” през 1999 г. В превод на Светла Кьосева с редактор Марко Ганчев и художник Борис Димовски. Поради огромния читателски интерес веднага излезе второ издание. Априлските римотворци се почувстваха измамени и омерзени. “Ние му се доверявахме, а той какви ни изкара!”, плюеха жлъч блюдолизците с лаврови венци.

И ето че в тяхно партийно събрание щръкна идеята да се възроди средновековното аутодафе. Тиражът да бъде платен, събран и изгорен. Натоварен на москвич, купен с предимство по Живково време. Изгорен в камината на апартамент пак от оная справедлива епоха. Жаравата ще сгрее вдъхновението им за нови подвизи на литературния фронт.

Мероприятието пропадна по две причини. Априлците вече не бяха на държавна хранилка и нямаха средства. Нямаше и какво да изкупят, защото книгата отдавна беше изчерпана. Спасиха я ръцете на четящите българи.