Военният и граждански подвиг е катализаторът на процесите, довели до Руско-турската война

През 1876 г. последователите на Левски показват безспорни войнски качества срещу несравнимо по-силен противник

През настоящата година отбелязваме 150 години от гибелта на Апостола на българската свобода. Три години след онова „бесило славно“, равно с Христовия кръст по думите на Вазов, съратниците и последователите на Васил Левски организират Априлското въстание,  което по думите на Бенковски, нанася неспасяема „люта рана“ на Османската империя и разпалва мащабна международна криза, довела до нашето Освобождение. Нека очертаем накратко неразривната връзка между Априлската епопея през 1876 г. и революционната стратегия, завещана от Апостола.

Организаторите на въстанието сами признават, че вървят по стъпките на Дякона. Според изследователите комитетите, създадени от Левски през 1871-1872 г., са около деветдесет, но революционни ядра вече е имало в над двеста градове и селища. Вътрешната революционна организация е трябвало да се разраства, включително в Македония, Поморавието, Добруджа... Любен Каравелов, председателят на БРЦК в Букурещ, говори за „хиляди“ членове на организираното революционно движение.

Особено впечатлява онова, което е разказвал печално известния Иванчо хаджи Пенчович. На процеса в София властите са разполагали със заловено от техните шпиони писмо на Левски до Филип Тотю, който тогава е в Одеса. В него се е съобщавало, че „… 12 хиляди души са готови и записани…“, което да доведе до преговори с русите предвид общите интереси срещу Османска Турция. Руският отговор бил „… българите да стоели мирно… Пашите, другарите ми в комисията – продължава злощастния съдник на Левски,– бяха с убеждението, че жицата на тия смутове в България се държи и дърпа в Руссия…“ и са изненадани,  че  „… Руссия е против всяка революция в България…“ Според Киро Тулешков, близък съратник на Каравелов и Ботев, „…между книжата на Левски се намирал един поименен списък на 14 хиляди участници в революционното дело…“ 

Няма съмнение, че при подготовка в продължение на още няколко години революционната армия би нараснала многократно. Левски поставя въпроса за осигуряване на офицери, военни устави, модерно оръжие – принципи, следвани от водачите на Априлското въстание. Спорът между Павел Бобеков и Бенковски за отлагане на бунта с няколко дни е заради очаквано в Панагюрище модерно оръжие. Поради преждевременно избухване на въстанието сандъците с пушки са задържани на гарата в Пазарджик. Така става и в Горна Оряховица с пушките, пристигнали от Румъния за Първи окръг. Липсата на оръжие е драматична и за врачани, което води до идеята за Ботевата чета. При военно-полицейския режим в империята осигуряването на оръжие е сложен проблем, но дори и с наличното априлци постигат значими успехи. Дори и „черешовата артилерия“, която обикновено буди усмивки, е практично решение – българите няма как да внесат оръдия, но самоделните „топчета“ не са романтична импровизация… „Топовете – пише един от участниците във въстанието–, щяха да се пълнят с всякакви железни дреболии…“, т.е. с т.нар. картеч, поразяващ противника в близък бой. В Панагюрище от стрелбата с „черешово топче“ падат десетки нападатели.

Във времето на Левски тайно се изграждат основите на въоръжени сили на териториален принцип – модел, възприет от Западна Европа през практиката в Сърбия. Приета е десетичната система, препоръчвана от българина на руска служба полковник (по-късно генерал) Иван Кишелски, съответно, командирите са хилядници, стотници, десетници… Левски поставя въпроса за т.нар. статистики:  „… колко юнаци имаме на пръв позив…“. При въстание „Привременното правителство“ поема функциите на държавна власт с правото ? да провежда мобилизация, заложена като задължение на местните комитети. Повечето от тях  са водели на отчет по около 50-60 души „на пръв позив“, а с „втория позив“ силите нарастват „в пъти“. Захарий Стоянов изтъква въпросът за „статистиките“ като приоритет за Бенковски – данните за Четвърти окръг, изнесени на събранието в Оборище, са за 73 352 българи, подлежащи на военна служба! 

На 20 април 1876 г. в Копривщица гръмва първата пушка на нашата революция „… морална и с оръжие…“ И до днес обаче „чисто“ военните аспекти на въстанието остават недооценени. Въоръжените въстаници в Панагюрище с идването на населението от околните села достигат до около 1200. Всички разполагат с оръжие, често старо или ловно, но не липсват и модерни пушки. Хилядник е Павел Бобеков, завършил военно-медицинското училище в Цариград, а комендант – Иван Соколов, съратник на Левски от Втората българска легия. Отбраната е изградена по правилата на военното изкуство, вкл. с окопи по околните височини. В боевете за революционната столица панагюрци нанасят тежки загуби на десетократно по-силен противник под командването на Хафъз паша и още двама генерали (!), падат стотици убити, вкл. петима турски офицери. В Перущица действат около 600 въстаници, водени от Петър Бонев (участник в Първата легия), Спас Гинев и Кочо Чистеменски. Създадена е фортификация, а противникът понася сериозни загуби. Особено впечатлява Брацигово – 1400 въстаници, командвани от Васил Петлешков и местния Военен съвет, укрепяват градчето, като водят и настъпателни действия. Лагерът на Еледжик е устроен в пределите на стар турски землен форт. Под ръководството на Гено Телийски („Телли паша“) и Теофил Бейков се сражават 1900 бойци от осем села, макар и зле въоръжени. Въпреки това те оказват отпор на многохилядния противник, предвождан отново от генерал. Такава е картината и във въстаналите селища от Първи окръг – в Батошево въстаниците са около петстотин, същото е в Кръвеник, а в Ново село (дн. Априлци) са още повече. Начело на въстаналите са Йонко Карагьозов от Севлиево, „дядо“ Фильо от Кръвеник и други местни водачи. В подкрепа идва голямата габровска чета на Цанко Дюстабанов. Четата на поп Харитон и Бачо Киро, в която военен инструктор е офицерът Петър Пармаков, онези на Христо Патрев, Стоил войвода и Таню Стоянов също са пример за добра военна организация. Да не говорим за четата на Христо Ботев с военен командир офицерът Никола Войновски, която достига Врачанския Балкан – въпреки всички потери и редовните армейски части, хвърлени срещу нея.

Можело ли е да успее въстанието е въпрос, който звучи „еретично“, но безспорно е вълнувал самите въстаници. Организаторите – и гюргевските апостоли, и местните комитетски дейци, достатъчно трезвомислещи, богати и предприемчиви българи, не си правят илюзии, че ще надделеят над многохилядната и модерно въоръжена турска армия. Тяхното дело обаче не е авантюра и „колективно самоубийство”! Планът, обсъждан в Гюргево от Стефан Стамболов, Панайот Волов, Иларион  Драгостинов, Георги Измирлиев Македончето, Никола Обретенов, Стоян Заимов, Георги Бенковски, е да бъде предизвикана намесата на „Великите сили“. Съответно, да започнат преговори, както е при освобождението на Гърция и Сърбия. През май 1876 г. водещите европейските държави, с изключение на Англия, подемат дипломатическа инициатива за преговори с въстаниците в Херцеговина и България. Дали в конкретния случай  отвратителните жестокости при потушаването на бунтовните градчета и села не цели просто да няма с кого да се преговаря…

Срещу несравнимо по-силен противник, разполагащ с цялата държавна машина, българските въстаници се сражават храбро, показвайки безспорни войнски качества. Казаното от Бенковски на връх Лисец и от Цанко Дюстабанов пред турския съд в Търново се оказва вярно – целта е постигната, и то с оръжие в ръка! „Българският въпрос” попада във фокуса на европейската политика и обществено мнение. Отзвукът на въстанието придобива сила и мащаби, които надали са подозирани от неговите организатори! Военният и граждански подвиг на априлци е катализаторът на процесите, довели до Руско-турската война (1877-1878) и възкресяването на нашата погинала преди векове държавност. Априлци губят конкретната битка, но печелят войната – онази, която започва с първата пушка, гръмнала на 20 април 1876 г.