Двадесет години след Охридския мирен договор все още няма цялостна оценка за станалото през 2001 г.

Генерал опровергава президента Пендаровски за ролята на бранителите

Когато идвайки от София приближаваш столицата на Северна Македония Скопие, малко след свободната икономическа зона вдясно от магистралата, в далечината се очертават две минарета на джамия. Тънки и прави като опънати остри игли, които подпират небето, те са първите, които дават ясен знак, че гледка подобна на тях оттук нататък ще става все по-честа. 

Въпросната джамия с двете минарета е в Арачиново. Някога предградие на Скопие, населено преди всичко с албанци, днес той е с демографията на едно средно малко градче, с каквито Северна Македония е пълна. Ако не се лъжа, през последното и единствено засега преброяване в държавата през 2002 г., там бяха отчетени около 12 хиляди жители, но никой днес не се наема да твърди, че тази цифра е реална. Когато преди 28 години пристигнах в Скопие като новоизлюпен кореспондент на Българското национално радио се сблъсках с много митове и легенди. Една от тях бе свързана тъкмо с Арачиново. Приятели ми обясниха, че ако искам да се снабдя с нещо, което не мога да намеря на легалния пазар или в магазините, просто да отскоча до Арачиново – до там има-няма  десетина километра. Минаваш през квартала, някогашен „Генерал Сингелич“, днес „Методи Андонов-Ченто“, после по шосето покрай нивите и ливадите и стигаш там. Само да застанеш на площада и търговците сами ще дойдат при теб и ще ти предложат каквото искаш. Пистолет, автомат „Калашников“, дрога, дори и танк може да ти доставят, ми казваха същите приятели, с тази разлика, че ще трябва да почакаш поне седмица за доставката. Дали беше мит, или просто тема за приказки в скопските кафани, не знам, но славата на Арачиново като един своеобразен мол на открито се носи и до сега.

Добре де, ще кажете, какво от всичко това, което разказваш, има връзка с отбелязаната на 13 август двадесета годишнина от подписването на Охридския мирен договор, сложил край на военните действия между бунтовниците от Армията за национално освобождение (АНО) на Али Ахмети и правителствените сили на коалиционния кабинет на Любчо Георгиевски? Ще отговоря така: битката за Арачиново през лятото на 2001 г. бе най-атрактивната и единствената, при която правителствените сили получиха правото да използват тежко оръжие и авиация срещу групата бунтовници, която се бе барикадирала в селото. Тя бе единствената, която се състоя извън високите планински ридове и долини на Шар планина, където от февруари същата година, та до 13 август се водеха спорадичните, но жертвени сражения между хората на АНО и силите на реда.

Тя бе първата и единствена, която бе толкова близо да столицата Скопие, че наистина разтревожи както местните политици, така и многобройните съветници, посредници и преки участници в събитията от международната общност. И без да преглеждам дневниците си от онези дни, си спомням много добре каква паника настана, когато бе излъчено поредното комюнике на АНО тъкмо от Арачиново, с което бунтовниците заплашиха, че разполагат с възможности да обстрелват с гранати летището в Скопие, което се намира оттатък, през магистралата, както и рафинерията „Окта“ малко по-нагоре по пътя. А и хотел „Белви“, в който се намираше полицейският и армейският щаб за  операциите и се използваше за срещи на международните посредници с местните политици, не е далеко.

До този момент всички чужденци, дошли да помагат на правителството на Георгиевски да оправи кашата, в която бе попаднало, препоръчваха на силите на реда да не нарушават правилото за пропорционална употреба на сила. Тоест, да не предприемат действия, заради които после, след края на конфликта, да бъдат обвинени за престъпления срещу човечеството. Трибуналът в Хага вече действаше и това хвърляше предупредителна сянка за всички. Това се отнасяше и за вида на оръжията, които властите можеха да използват срещу бунтовниците. До този момент хеликоптери бяха използвани само веднъж в края на април, когато в една широка операция извършиха десант на мястото, където се предполагаше, че е основното ядро на бунтовниците. Когато десантчиците стигнаха, се оказа, че там няма никой, членовете на АНО няколко дни преди това бяха слезли в Косово.

Заплахата от акция на АНО от Арачиново изигра своята роля. Негласно на властите в Скопие бе даден срок от две денонощия да решат проблема с всички средства, с които разполагат. Хавиер Солана, който като представител на ЕС идваше редовно в Скопие, отскочи през същото време до Атина, за да не бъде в Република Македония и да не носи вината за това, което ще се случи. Арачиново бе стегнат в полицейски и военен кордон, пиле не можеше да прехвръкне до селото. Журналистите бяхме блокирани  и никакви ходатайства не помагаха да бъдем пуснати „на терена“. Помня, че със съпругата ми от парапета на един от мостовете на магистралата към Скопие  гледахме акцията на хеликоптерите и самолетите, бомбардирането от тежката артилерия, разположена по ридовете над селото, и чувахме отдалече изстрелите от оръжията вътре в него. Докато не дойде полиция и ни изгони без да се интересува от журналистическите ни карти…

Това си беше истинска двудневна война, само на километри от столицата, в равнината. Двадесет години по-късно тя стана повод за спор между президента Стево Пендаровски и генерал Стоянче Ангелов, тогава част от командването на силите на реда, а днес директор на Центъра за управление на кризи в Северна Македония, който ръководи борбата с пожарите. В интервю за „Дойче Веле“ Пендаровски заяви, че военната акция на правителствените сили на реда тогава в Арачиново, въпреки нейния широк мащаб и интензивност, въпреки затварянето на очите на международните посредници, е била  неуспех. А огорчението стана още по-голямо когато се разбра, че след прекратяването на огъня бунтовниците са дали много малко жертви и че специалният пратеник на НАТО в Скопие Питър Фейт е организирал тяхното извозване от Арачиново в неизвестна, но сигурна посока с климатизирани автобуси. Бранителите се оказаха излъгани, разбунтуваха се, отидоха пред парламента и дори влязоха в кабинета на президента Борис Трайковски, който тогава се намираше в сградата на Събранието. Самият Трайковски вече не беше там. А Пендаровски добре помни тези дни, защото току-що бе станал съветник по националната сигурност на президента, сменяйки на поста Никола Димитров, сегашният вицепремиер по европейските въпроси.

И сега генерал Ангелов оспорва оценката на държавния си глава. Прави го с аргументите на човек на пагона, чиято чест е накърнена. Но и оценката на Пендаровски, и възраженията на генерала само доказват за пореден път, че  и двадесет години след кризата спорът между политиците и военните за това кой носи вината за неуспеха на властите да се справят с нея ,е точно толкова актуален, колкото и тогава, през онези горещи и жертвени летни дни на 2001 г. И само подхранват предположението, че и след още толкова време все още няма да има яснота какво бе всичко това, което се случи на Република Македония преди две десетилетия. А когато това става във връзка с годишнина от Охридския договор, спорът придобива съвсем друг смисъл.