Бавното изкачване на САЩ по стъпалата на ескалацията в Украйна изглежда се движи малко по-бързо, без много да се говори за свързаните с това последствия

Веднага след като САЩ и Германия обявиха, че изпращат основните си бойни танкове в Украйна, незабавно украинското правителство, подкрепено от някои източноевропейски членове на НАТО, повиши търсенето на най-новия американски изтребител и според съобщенията дискусиите за това в рамките на НАТО вече са в ход.

Досега това беше за администрацията на Байдън „червена линия“, а западноевропейските дипломати изразяваха само личната си „загриженост“. Но като се има предвид, че едно след друго оръжията на НАТО, които преди това се смятаха за абсолютно табу, бяха доставени от началото на руската инвазия, украинските официални лица имат добрата причина да изразяват своята увереност, че администрацията на Байдън и НАТО рано или късно ще се удовлетворят техните искания за повече и по-нови оръжия.

Ако е вярно, че няколкото наскоро проведени руски ракетни удара срещу украинска инфраструктура са били нанесени от бомбардировачите „Туполев“ с голям обхват на действие, прелитащи над руска територия, тогава ако украинските въоръжени сили получат нови изтребители, способни да ги свалят, няма голяма причина да си мислим, че те няма да го направят. И те наистина биха били напълно в рамките на правата си. Дали обаче това носи едно приемливо ниво на риска е съвсем друг въпрос.

Има няколко любопитни особености за тази прогресивна ескалация на западната военна помощ за Украйна, която е иронична в единия случай, и е изключително опасна в другия случай. Първият случай е когато Русия нахлу преди почти година и повечето военни анализатори от НАТО предричаха голямата руска победа, но не се говореше официално за тежките видове оръжия за Украйна и наистина украинските сили спряха и върнаха руското настъпление в комбинацията със собствената си смелост и решителност с леките западни пехотни оръжия: противотанковите ракети „Джейвалин“ и противовъздушните ракети „Стингър“.

Колкото повече руснаците бяха отблъснати и колкото по-дълбоко затъваха на изток и на юг, толкова повече западните оръжейни доставки нарастваха, в името на защитата на Украйна и предотвратяването на бъдещата руска заплаха за НАТО. Една по-цинична гледна точка би била, че когато Русия наистина изглеждаше заплашителна, Запада беше твърде уплашен, за да рискува една война с Русия, след като изпраща такива оръжия; и че ескалацията е нараснала не с руската заплаха, а точно с нарастващата руска слабост, и вярата, че Русия може да бъде не само спряна, но и да бъде съкрушително победена, и с нарастващата увереност, че руските приказки за руските червени линии и ескалацията са празен блъф.

Това е втората ирония и тя е потенциално катастрофална. Като многократно се увеличат оръжейните доставки, за да се победят конвенционалните сили на Русия, а същевременно се предполага, че руските заплахи за ескалация на свой ред като отговор на това с неконвенционални средства са празни заплахи, Запада открито предизвиква Русия да изпълни своите заплахи.

Това не означава, че Кремъл изведнъж ще прибегне до ядреното оръжие. Ако беше така, не дай си Боже, това щеше да се случи едва след няколко радикални обрата в цикъла на ескалацията. Другите руски отговори обаче са не само възможни, но и стават все по-вероятни: например като атаките срещу сателитите на САЩ, с чийто разузнаване е помогнало толкова много на украинските въоръжени сили, или върху западната комуникационна инфраструктура, или върху посолствата на НАТО в Киев.

Предимството на подобна стратегия от гледната точка на Москва би било, че това няма да е пряка атака срещу територията на НАТО и затова няма да предизвика автоматично военен отговор на НАТО. Все пак това би доближило НАТО и Русия много по-близо до един пряк конфликт, който президентът Байдън винаги е казвал, че е решен да избягва.

Висшите руски официални лица и коментатори казаха наскоро, че Русия сега всъщност е във война не с Украйна, а с НАТО; и много обикновени руснаци изглежда вярват в това и това не е изненада, след като външния министър на Германия, Аналена Бербок току-що каза същото. Водещите коментатори, включително и в Хелзинкската комисия на САЩ и в източноевропейските правителства открито заявиха, че трябва да се търси пълното поражение на Русия в Украйна, за да бъде свален режима на Путин. Някои призоваха това на свой ред да доведе до „деколонизацията“ на Русия, и това да е разпадането на Руската федерация и унищожаването на руската държава.

Като се има предвид, че тези защитници на западната помощ до пълното поражение на Русия също изобразяват Путин като диктатор, решен да запази властта си, независимо от цената за Русия и за света и описват руския национализъм като вътрешно и непоправимо свързан с империализма и военната агресия, и че е много трудно да се разбере защо те също вярват, че са изправени пред заплахата от пълното поражение, и че руското правителство всъщност не би ескалирало войната чрез някаква форма на атаката срещу НАТО.

Като оставим настрана за момент несъмнената незаконност, неморалност и бруталност на руската инвазия и анализираме въз основа на реалността и реципрочността, това ще е едно просто мисловно упражнение: Да предположим, че САЩ водят война близо до собствените си граници, със залог, който много членове на правителството на САЩ и на политическите ни елити вярват - правилно или грешно - че това е екзистенциално за оцеляването на Америка като велика сила или дори като обединена страна и да предположим, че една враждебна велика сила масово и все повече въоръжава врага на Америка, което води до смъртта на десетки хиляди американски войници и риска от пълно поражение.

Да се запитаме, ще се въздържи ли Вашингтон завинаги от някаква форма на грубото отмъщение? Може би би било така, но наистина не бих искал да заложа на това, най-малкото ако залозите рискуват да се повишават и да се повишават, докато накрая самата човешка цивилизация не застане на масата на залозите.

(Превод за “Труд” - Павел Павлов)