Заслугите на охридския архиепископ Теофилакт са безспорни, но това не отменя факта, че е живеел в разкош като „древен сатрап“

Лазар изпъква като неформален водач при защитата на стопанските интереси на българите от своеволията на архиепископа

Теофилакт  Ифест (роден около 1050-1107/1108 г.)  е едно от знаковите имена на византийското богословие през XI-XII в., а неговите съчинения са преписвани и превеждани в продължение на векове. По потекло грък от о-в Евбея/Евия, той получава солидно образование в Атина и Константинопол. Приема монашеството, става дякон на „Великата църква“ (патриаршеската катедрала „Св. София“) и е тясно свързан с императорския двор. Избран е за охридски архиепископ при управлението на император Алексий I Комнин  (1081-1118). Сред богатото творчество на Теофилакт се открояват тълкуванията на Евангелието, на Апостолските послания и други богословски трудове, както и писмата му до представители на византийския елит. Изтънченият „ромей“ трудно скрива своята резервираност, понякога дори презрение към „варварите“ българи, но признава величието на покореното от Византия Българско царство, неговите владетели и духовни водачи. Особено ценни за нашата история са написаните от Теофилакт на гръцки език жития на св. Климент Охридски и Светите петнадесет тивериуполски (струмишки) мъченици, при чието създаване използва недостигнали до нас старобългарски паметници. Благодарение на Теофилакт, знаем за първия български мъченик св. Боян Енравота, за делата на св. княз Борис-Михаил и други събития от нашата история.

Заслугите на Теофилакт за архиепископията „… на Охрид и цяла България…“  (затова често е наричан Теофилакт  Български!), духовността и културата заслужават признание. Въпреки че не е канонизиран официално, образованият архиерей е приеман за „блажен“ и „преподобен“ светец. От друга страна, привикналият със „стандарта“ на византийската столица и аристокрацията църковен „княз“ не е бил безразличен към материалните измерения на греховния земен живот… Това проличава при конфликта с неговите „духовни чада“ около 1105-1106 г., чийто изразител е охридският българин Лазар – „обикновен човек“ от категорията на т.нар. парици. Ще поясним, че париците във Византия и средновековна България не са „крепостни селяни", както се пише понякога, а юридически свободни хора. Често притежават земя, но недостатъчно, поради което са в стопанска зависимост от едрите земевладелци, богатите манастири и държавата.

Да се направи точен „портрет“ на Лазар е невъзможно, тъй като няма как напълно да бъде „разгадана" истинността на нападките на Теофилакт по негов адрес. Сведенията са едностранчиви и хаотични, но въпреки това пред нас се изправя беден, но свободолюбив българин, дръзнал да поведе борба не с кого да е, а със самия духовния глава „… на цяла България…“ Както твърди Теофилакт, Лазар „се сдружава“ с Иасит, тогавашният практор (главен „бирник“) на темата (провинцията) България с център Скопие. Практорът се старае да постави под контрол огромните доходи на архиепископията при вземането на държавните данъци и повинности. Българинът Лазар се оказва ценен съюзник и дори „най-големият приятел" на практора – с други думи, в конкретния случай се оказва, че икономическите интереси не само на конкретния човек, но и на много негови събратя по съдба съвпадат с онези за държавата. Според архиепископ Теофилакт Лазар се превръща в „оръдие“ на практора, търсейки лична изгода. В писмо до своя константинополски приятел, великият доместик (главнокомандващият армията) Адриан, Теофилакт обрисува своя опонент по следния начин: „… църковен парик, който, увлечен от свободолюбиви помисли, копнеел да снеме от себе си ярема на парикията… Този Лазар – продължава архиепископът,– ти го знаеш, кому не е известен той по злодеянията, които ми е причинил..." Лазар е представен като човек, „… по-гол и от рак…", който се опълчва срещу архиепископа, „… тъй като няма какво да губи…"   Колкото да е нескромно, Теофилакт оприличава Лазар на античния Херострат, запалил храма на Артемида, търсейки суетна слава!  „Той е лика-прилика по всичко на оса без жило, само с едно той се занимава – да помага на бирниците, да се върти около тях за прехрана, да очаква да му дадат дрехи, по-чисти и по-пристойни от ония, които заслужава да носи поради занаята си, и да го приветстват. Този човек, казвам, едно нещо има за храна и наслада – да ме хули..." За достолепния архиерей Лазар е просто „ленив“ човек, който вместо да тегли безпоротно ярема, се е отдал на „клеветничество“…

„Подучен“ и снабден с информация от практора Иасит,  Лазар  започва да говори  публично против архиепископ Теофилакт не само в Охрид, но и „… по цяла България...“ Ще припомним, че провинция „България“ с център Скопие е достигала до Дунава, а в диоцеза на самата архиепископия са влизали и Велбъжд/Кюстендил, Сердика/София и Видин. При своите обиколки по „… другите места в България…“ Лазар търси ощетени от архиепископа тамошни жители – едни, обвинени в ерес, други, в неканоничен брак, и т.н. Презреният парик едва ли не създава истинска организация за дискредитирането на архиепископа! „И тъй този Лазар, като видя, че измислиците му успяват /.../, не престава да употребява природата си против нас, защото българската природа храни всякаква злина..." Местните хора подкрепят Лазар, защото се стремят  да си върнат заграбената от църквата общинска земя и наложените тежки повинности. Целта на Лазар е била да бунтува останалите парици, за да бъде отменена „… издадената в полза на архиепископията императорска наредба…"

Следвайки упорито своята цел, Лазар отива в Константинопол и успява да се яви пред самия Алексий I Комнин! Пред императора той уличава  Теофилакт в палеж на къщата му... Има нещо смехотворно в оправданията на архиепископа, който изтъква като свое „алиби" обстоятелстово, че по същото време не е бил в Охрид, а лежал болен в Битоля... В своето заслепение Теофилакт не се колебае да черни самата „природа“ на българите като народ. Според архиепископа при срещата си с императора Лазар използвал „… обикновените за българите способи – проливал сълзи, блъскал главата си в земята…“ и т.н.  Алексий I Комнин обаче е бил наясно, че домът на Лазар е могъл да бъде подпален и без личното участие на Теофилакт, а от негови хора! Вероятно Лазар е имал доказателства, защото успява „… донякъде да убеди императора, че е претърпял това от архиепископа като наказание ..." и отмъщение. Нещо повече, Лазар разказал на владетеля, че архиепископът  живее в разкош – пред неговите многоетажните палати „ … царските дворци от древността били същински нищожни колиби…", с други думи, светият отец „… водел живот на сатрап…" Дали с помощта на практора Иасит самият Лазар се е стремял да придобие „…едно село за себе си…", както твърди Теофилакт, е трудно да се каже. По-скоро, по силата на правилото „Крадецът вика „Дръжте, крадеца!“, става дума за клевета, с която Лазар да бъде дискредитиран в очите на своите сънародници и събратя по съдба. Императорът нарежда да се разследват делата на архиепископа, но как е приключила цялата история е неизвестно. По-важното е обаче, че имаме пример за силата на традиционния български „инат“ и други черти, положителни или не, на нашия национален характер, който не се е променил много и до днес...

По „случая Лазар" има и спорни въпроси. Във връзка с обвинените в ерес, с които е търсел контакти, се среща твърдението, че е бил богомил. Това е невъзможно, защото Теофилкат не би пропуснал и  най-малката „следа“ от ерес, за да изобличи своя противник. Неверни са и вижданията, че е бил „разпопен“ свещеник или пък водач на бунт, които се дължат на неточен превод. Разбира се, най-неверния извод на „историчарите“ от Скопие е, че парикът Лазар е „македонец", защитаващ интересите „на македонския народ“ – надали архиепископ Теофилакт, живял десетилетия в Охрид, не е знаел каква е народността на хората в старата българска столица и „цяла България“…